НАПРЕД КЪМ АМСТЕРДАМ

НАПРЕД КЪМ АМСТЕРДАМ

Разстоянието от Брюж  до централна ж.п. гара Антверпен изминахме за час и половина. Цената на билета е 14.50 евро и няма намаление, защото е делничен ден. Но за ж.п.гарата по-подробно, когато дойде ред да ви разказвам за този град. Сега само ще кажа, че фасадата й е внушителна и впечатляваща. Но в онзи момент, ние се вълнувахме само, как да стигнем  до офиса на EUROLINES. Добре поне, че предвидливо са го разположили близо до гарата.

Откриваме го на една от страничните улички на Мейр – главната улица на града. Показваме билетите си, и тогава ни информират, че автобусът ще има около час закъснение. За жалост, отказват да поемат ангажимент за багажа ни и ще трябва да вървим с него. Няма да дремем в офиса, я. При това, скоро се появи една мощна негърка /ох, все още не мога да стана толерантна европейка и все забравям, че се казва чернокожа!/ с няколко куфари и торби, и изпълни малкият офис. А да не говорим какво гръмогласно кречетало се оказа. Толкова приказлива жена, рядко бях срещала. Както казва Иво Андрич, ако е истина това, че на всеки човек е отреден определен брой думи, които трябва да изговори през живота си, тази жена трябваше тутакси да остане бездиханна. Спогледахме се с девойката, аз само прошепнах, че най-мрачните ми прогнози за хората, с които ще пътуваме се сбъдват, май, и хукнахме навън.


    

Моят гид се зачете в пътеводителя, за да открие коя туристическа забележителност е най-близо, и не отнема много време. Оказа се  Бегинажа. И поемаме с куфарчетата по улиците на града, за да се изправим скоро пред портите на антверпенския Begijnhof, който се намира на Rodestraat 39.

Влизаме вътре и както очаквах, сме единствени, в този сравнително ранен час. Констатираме, че тук градината е и по-голяма, и по-богата с дървета, разцъфнали декоративни храсти, цветя, добре оформени алеи. Е, видяхме и от онези белгийски уродливи дървета, но  груповата им композиция  тук ми хареса.
  

Двуетажните тухлени къщи са наредени в редица още от входа, а тухлена ограда ги отделя от главната алея на градината. И отново мъртвило, и никакъв знак, че в къщите  живеят хора.  Но поне зърнахме един отворен прозорец.
 

   
Разбира се и тук си имат църква - Св.Екатерина, построена през 1516 г., разрушена през 1799 г., и по-късно възстановена. Надзърнахме в нея, казахме набързо по една молитва за благополучно пътуване, и си излязохме. Направихме няколко снимки и  си тръгнахме горди, че успяхме да  отметнем една от точките в списъка със забележителности  от този град. После тръгнахме да търсим кафе и закуски. От там, отново се върнахме на улица Мейр, непрекъснато снимайки, докато стигнем  офиса.     
    
Приказливката, заедно с изпращачите си, вече беше отвън, и слава богу, очакваше друг автобус, все така безспирно говорейки. Поседнахме в очакване на нашия автобус. Срещу нас седи симпатично момче, което започна упорито да ни наблюдава, от момента, в който започнахме нещо да си говорим. Що ли тъй? Добре поне,  че автобусът от Париж най-сетне пристигна. Изправихме се -  и ние, и момчето. Значи ще пътувамееее заедно. И, аха да се притесня, когато то несмело ни заговори, с малкия си запас от български думи. Оказа се, че е момче англичанче. Било на студентски обмен в България и иска да ни засвидетелствува симпатиите си към нашата страна, и хората й. Ей, че хубаво ми стана.
    
Автобусът се оказа пълен  със симпатични  момчета и момичета /виж за страховете ми в първия разказ/. Навярно студентска група, решила да прекара уикенда в Париж. В началото, май съм позадрямала, и се събудих вече на холандска земя. Ето ме в Холандия!!! Ако някой преди  две-три години ми беше казал, че ще се озова и в тази далечна, далечна, като мираж страна, щях да го сметна за лош шегобиец. Наистина понякога се случват чудеса, повярвайте ми. Особено ако имаш любяща дъщеря.
   
Правоъгълни обработени ниви, поляни по които пасат хубави охранени крави, нацъфтели цветни полета, и мрежа от ровове и канали – това беше част от ландшафта от двете страни на магистралата -  докато автобусът гълташе километрите. И, разбира се, тук-там стърчаха прочутите старинни холандски вятърни мелници, чиито крила бавно се въртяха от ленивия вятър. Сън наяве ми се струваше тази страна, която казват с необикновен, тежък труд е отнета от морето.
 

После видяхме кораби, кораби, мачти, платна, докове, корабостроителници. Значи  сме стигнали  Ротердам. Първо зърнахме островърхите покриви на катедрали и сгради. Когато навлязохме по улиците му, видяхме типичните холандски къщи с островърхи покриви и плоска лицева страна, изградени от дърво и тъмнокафяви тухли.
    

А сетне дойде и Амстердам – нашата цел. Жадно се взираме през прозореца, а сърцата ни ликуват. Автобусът спира на Amstelveen bus station и ние, които сме за този град, слизаме. Другите продължават за Лондон. Разделяме се сърдечно с милото англичанче, с най-добри благопожелания.

Слава богу, метрото е на метри от автогарата. Докато девойката купува билети и разучава на коя спирка да слезем, аз оглеждам наоколо. Около мен, гъмжило от разнолики, разноцветни лица, делово забързани. Пътуването продължи няколко спирки. Измъкваме се от метрото и сме вече част от обитателите на този град. ЗДРАВЕЙ, АМСТЕРДАААААМ!
 

    

Докато девойката разчита картата, до нас спира  колоездачка, /боже, на моята възраст, а с лекота върти педалите/ и пита делово, може ли да ни помогне. Нима холандците са толкова отзивчиви към непознати хора? Аз разбира се кимам:
- „Ама разбира се,има си хас“ - но девойката, както винаги е малко  резервирана. Първо: защото иска сама да открива своите цели, и ако сгреши да се сърди на себе си.
 Второ:  когато се окаже, че някой ни е изпратил в грешна посока, да ми натърти за пореден път, защо разчита само на верния си другар – картата.
Все пак, обяснява какво търсим, холандската лелка казва да наблюдаваме по коя улица ще завие, а ние да я следваме. И отпраши с колелото. Ние след нея.
   

Най-сетне заставаме пред вратата на двузвездния MAX HOTEL на Hemonystraat 7 (http://www.hotel-max.nl/1-8632/openingspagina.aspx) . Звъним. По домофона ни информират да отидем в хотел IRIS - за регистрация  и за ключа. А това е на съседната улица, до канала, откъдето дойдохме. Отива само девойката, аз оставам с куфарите пред вратата.  Добре, че пристигна едно момче, което ме пусна  да вляза. Благородна постъпка, защото вече беше започнало доста да подухва. Ах, амстердамският вятър – този ту  ленив, ту леко игрив, ту буен, напорист вятър, който не знае умора!

Докато изчаквам на стълбището, камериерката – едно младичко, мургаво момиче, непрекъснато търчи по стълбите. А те тееесни, стръъъъмни, извиииити. Само като ги гледах и дъхът ми спираше. Най-сетне дъщеря ми дойде. И започна едно хималайско изкачване до третия етаж, с куфарите барабар. Със сетни сили се добрахме до стаята. А тя още се зареждаше....... от един индиец! Влизаме вътре и разбираме какво значи малка стая по холандски. Две тесни легла, почти едно до друго. Мивка и гардеробче. Телевизорът на етажерка на стената. Само две абстрактни картини на другата стена, развеселяват стаята. Но, най-важното е, че спалното бельо е чисто, и санитарният възел самостоятелен. Друго не му трябва на един турист. Нищо, че се оказа по-скъп от тризвездния хотел в Брюксел. 

Ох, да си поема дъх и после ще продължим……..