ОТИВАМЕ В ЕДИН НИКОГА НЕ ЧУВАН ОТ МЕН ГРАД - БРЮЖ
От няколко години, пролет и есен правим с дъщеря ми по едно кратко бягство из стара Европа. Хем да се спасим, поне за малко - тя от напрегнатия си делник, аз - от самотното си сиво съществувание, хем да се докоснем до европейските културни и исторически съкровища. И съвсем естествено, още докато обикаляхме Барселона, през октомври, започнахме да си мислим накъде да поемем през пролетта. Според дъщеря ми вече било време да обърнем поглед на север. Без да съм кой знае колко въодушевена, трябваше да се съглася с нея. По Коледа - идеята беше набъбнала и трябваше да направим изборът си. Нея я привличаше Шотландия и особено Единбург, но аз не можех да се съглася, че ще бия път чак до там, а няма да стигна до Лондон. Тя пък се притесняваше от цените на лондонските хотели и от транспорта му. Затова трябваше да направим взаимен компромис. И какво остана? За Скандинавието е ясно – там е студено, не става. Остана - ниската земя. Виж там е друго: там са Рембранд и Ван Гог, Рубенс….
Аз, без да губя време, се отдадох с неизказано удоволствие на любимото си занимание - да изчета всичко де що има в интернет за интересуващите ни градове. И това е част от моето удоволствие, когато се глася за едно пътешествие. Резултатът - изписах цял бележник с всякакви любопитни, полезни, безполезни, интересни, непознати неща и подробности. Открих и всички по-известни художници от фламандската и холандската школа. С най-известните от тях - Йеронимус Бош, Ян Ван Ейк, Якоб ван Ройсдал и Питер Брьогел Стария се бяхме запознали вече, докато обикаляхме музеите при предишни пътешествия.
Девойката, след дълго ровене из транспортните сайтове, беше спретнала програмата. Три нощувки в Брюж, от тях единия ден ще е посветен на Гент. Запланувахме и три нощувки в Амстердам. За Брюксел останаха две нощувки. От тях, през единия ден ще прескочим до Антверпен. Оказа се, че този път ще станем заслужили пътнички на белгийския железопътен транспорт. През март вече бяхме готови. Билетите за самолета и хотелите платени.
И дойде денят. Отново е април, отново е фаталната дата 13, но поне този път не е петък. А и аз вярвам в щастливата ни звезда. Тъй като самолетът излиташе в 6.15 ч. сутринта, трябваше да станем в ранни зори. Поръчваме такси. Шофьорът е сънлив и мълчалив, и не продумва през целия път. За разлика от него, обаче, на мен ми идва да запея, въпреки ранния час, при мисълта, че само след няколко часа ще съм в съвсем друга реалност.
Ето го и Терминал 2. Преминаваме през формалностите и вече сме в очакване да ни извикат. Вместо това ни съобщават, че излитането се забавя с половин час. Ах, как мразя да чакам и то по такъв повод. Не знаят ли тези от управление на полетите, че ми отнемат от ценното време, планирано за днешния ден?! Най-сетне, след извинение за закъснението, се отправяме към изхода, за да се качим на самолета. С удоволствие констатираме, че самолетът на България Еър е новичък, лъскав и седалките са само за по двама пътници, което създава чувството за широта и комфорт. Разбира се, аз съм до прозореца. Моторите забръмчават, самолетът поклаща туловището си, и излитамееее! Само след два часа и половина ще сме в сърцето на административния център на Европа – Брюксел.
Докато София се смалява под нас, девойката се опитва да разбере доколко съм си подготвила урока. Тук срамежливо си признавам, че за първи път в главата ми е пълна каша, и не мога да си спомня фотокадрите, които съм разглеждала в интернет, за кой град се отнасят. Защото, във всеки от заплануваните за посещение градове, централните площади носят името Grote Markt, или само Markt, всички имат своя Begijnhof, своята църква Our Lady, и своята кула Belfort, с малки фонетични разлики. Но девойката ме успокоява, че е успяла да намери пътеводителя Eyewitness travel за белгийските градове и един на български за Амстердам, така че нямаме грижа.
Докато хапваме сандвичите и пийваме кафе, поднесени от спретнатите стюардеси, и докато се любувам на красивите бухнали белоснежни облаци, които се стелят покрай нас, ето че идва краят на нашето пътуване. Под нас започват да се мяркат очертанията на Брюксел, които с всяка измината минута се уголемяват, а самолетът кръжи все по-ниско. Последно разтърсване по пистата, последвано от дежурните усмивки на стюардесите на сбогуване, и всички нетърпеливо се отправяме към изхода.
Добро утро, Брюксел! А утрото наистина е добро, защото въпреки ранния час се очертава денят да е слънчев. Абе, слънчев, слънчев, ама си духа един тъничък, студен ветрец, който те кара да се свиваш зиморничаво. Май, този път ще се окаже, че съм се заредила най-сетне с правилните вълнени блузи и сака. И най-вече - с пелерината и шапката, които почти не свалих през всички тези дни.
Скоро се озоваваме в огромната паст на летището. Отвсякъде се стичат тълпи пътници и трябва търпеливо да чакаме на опашката. Някои от тях явно идват от някоя топла страна, защото са с джапанки, чехли, бермуди и летни блузи. Бъъърррр! Преминаваме граничния контрол и започваме да следим табелите, за да разберем как и на кое ниво да слезем, за да попаднем на нужния коловоз за влака, който да ни отведе до гара Midi. Това е една от трите ж.п.гари на Брюксел. Другите две са Nord и Central. След няколко минути влакът идва, качваме се и потегляме към центъра. Покрай нас се нижат покрайнините на града, квартали от предградията, паркове, красиви къщи. После зърваме върховете на емблематичната фигура на Атомиума /май е много далече от центъра, дали ще стигнем до него?!/, високите кули на църкви в далечината, високи административни сгради от стъкло и бетон...
Ето я и гара Midi. Фасадата не е впечатляваща и без да се зазяпвам много-много, ситня след моя гид. Решаваме - аз оставам с багажите на гарата, а девойката трябва да открие бюрото на международната автобусна линия Eurolines, за да купи билети за Амстердам. Много умувахме как да стигнем до този град. Дори в първоначалният ни план имаше идея, първо да летим до Амстердам, после да посетим Белгия. Другият вариант беше да пътуваме от Брюксел, или от Антверпен с влак, но се оказа, че с автобус е в пъти по-евтино, затова избираме икономичният вариант.
И така, стоя си аз на изхода на гарата, и поглъщам нетърпеливо първите дози впечатления. Ами да кажа, че съм затаила дъх от възторг и вълнение, значи да излъжа. Покрай мене минават доста тъмнокожи люде. Е, нали белгийците са пример за гостоприемство и демократичност. И ето къде е тънката червена линия, когато се шляеш по тези ширини. Ако си бях у дома, щях да кажа негри, както ми иде отвътре. Тук обаче съм толерантна европейка, и се старая да не засегна някого, не дай боже. Макар, че и у нас вече се опитваме да минаваме за „европейци”. Я вижте и нашите цигани как искат да бъдат титулувани роми! Гаче от това им става по-леко. Както и да е.
Най-сетне, моето слънчице се завръща и със загадъчна усмивка а ла Мона Лиза, подхвърля нехайно: „Мамо, ти нали вечно бленуваш за вълнуващи преживявания по време на пътуванията ни? Е, този път, парашутът ти се отвори. Ако знаеш какви тъмнокожи /и тя толерантна европейка!/ бродяги бяха с мен в офиса, сигурно ни очаква екзотично пътуване.” При тези думи аз замръзнах, а в главата ми тутакси изплува една сюрреалистична картина. Видях автобус, пълен с шумни, зле облечени и заплашително изглеждащи чернокожи субекти. Тук там се виждаше по някое бледолико момче и момиче в абстиненция, едва сдържайки се да не изповръщат червата си, треперейки от нетърпение, кога най-сетне ще стигнат до марихуанения рай - Амстердам. А там някъде, в дъното на автобуса, зървам и нас, сврени страхливо на седалките си. Е, кажете ми, бива ли моя водач така да ми вгорчава първите впечатления от пътешествието?! Като се опитвам да прогоня призрачната картина, която съм видяла току-що, стоически отговарям, че все някак си ще изтърпим два часа, когато му дойде времето.
Девойката клати глава одобрително и ме повежда към гишетата, за да си купим билети за Брюж и да открием на кой перон да си чакаме влака. Още тук ми направи впечатление и завидях, с каква лекота касиерите, а и срещаните, по-късно, по пътя ни хора и обслужващ персонал преминаваха от фламандски или холандски на английски или френски език. И още нещо. Планирайте си пътуванията така, че да пътувате събота и неделя с белгийските влакове, защото тогава има голямо намаление на билетите. И наистина народът масово пътува през уикендите, както се убедихме.
Ето, че влакът пристига. Малееее, че дълга композиция! Влизаме с други пътници в един вагон, и тъкмо да се настаним, вътре нахлува една голяма група ученици, а учителката им любезно ни обяснява на френски, че вагонът е резервиран. Няма как, тръгваме да търсим други вагони, но те вече са заети, въпреки безкрайно дългата композиция. Накрая останахме да стърчим с други пътници в коридора. И така до Гент. Къде ходи този народ в тази криза, бе? А, аз забравих, че по тези земи няма такова чудо. След половин час пристигаме в Гент. Една част от пътниците слизат и ние успяваме да си намерим свободни места. Влакът потегля и аз вече спокойно започвам да наблюдавам картините, които се откриват през прозореца на влака. Покрай нас се нижат високи и не толкова високи сгради, виждаме части от канали в далечината, откриваме характерните задни китни градинки на тукашните къщи, разположени около прелеза. После се ширват равните яркозелени полета, с разхвърляни тук-там малки подредени стопанства. И само понякога пейзажът се разнообразява с по някое и друго дърво. Така и не разбрах какви са тези дървета, и дали от подкастрянето, или видът им си е такъв, но кой знае защо ми приличаха на уродливи. Моето овенче обаче ги намира за екзотични, дори красиви!?
Докато разменяме мисли за видяното, изведнъж шишкавият мъж до мен с бомбенцето, радостно ме заговаря на руски език. Оказва се, че той, и компанията му на съседните две седалки са комшии - румънци. О, и като се започна един гръмогласен разговор на развален руски език, стой та гледай! Първо се информирахме кой кои градове е посетил, съответно аз в Румъния, той в България. После започнахме да сравняваме кой е по-напреднал в туризма. Оказа се, че нашите курорти печелят първенството. А може ли балканецът да мине без политика? Започнахме да се жалим и да си оспорваме първенството, кой е по-беден и по-нещастен, чии политици са по-калпави. По този въпрос бързо и единодушно стигнахме до мнението, че и едните и другите са маскари. Върнахме се чак в годините преди демокрацията, та стигнахме до разстрела на Чаушеску и до стария хитрец - бай Тошо. Този път палмата на първенството по жестокост спечели тяхната Секуритате.
Ах, как се забавлявах и тънко засуквах бай ганьовското си мустаче, като си представях каква скомина предизвикват двата тъмни балкански субекта, сред благонравната съботна тишина, която изпълваше целия вагон, пълен с тихи и възпитани белгийци! То дип да се благодарят, че се оказахме кротки хорица. Ами я си представете, ако аз бях пламенна активистка на „Атака”, а той яростен член на „Велика Румъния” и започнехме да се замеряме с Добруджа?! Тогава щяха да видят те, що значат балкански страсти! Белгийчето, което седеше до дъщеря ми, ококорено ни гледаше. Моята мимоза, разбира се, стоеше засрамена с наведена глава, и й се искаше да се изпари най-малкото, докато неговите хора ни гледаха развеселени….. Ха-ха-ха, спокойно човече, не съм ви изложила! А и румънецът беше интелигентен човек, струва ми се. Просто попресолих малко манджата, за да ви е по-забавно, ужким. Но би могло да има и такъв сценарий, нали?
На всичко това биде турено край, от автоматичния глас, който монотонно съобщи, че пристигаме в Брюж. Разделям се сърдечно с приказливият си спътник, грабваме куфарите и забързваме към изхода, всеки по своя път. Разбираме, че трябва да вземем автобус 4 или 14 за центъра.
Здравей, гордий ми Брюж!
Следва продължение
Ей, ето ме при теб!
ОтговорИзтриванеТова е за интелигентни хора да се регистрираш тук. Не като мен! След 20 дни успях!
Сега отивам да чета! Щото знам, че ще е хубаво!
А съм и с чаша:-)