ПРОЛЕТ В ГЕНТ

Ден втори

      Започва вторият ден от нашето белгийско приключение. Закуската в хотела е богата – от шунката, до  сирената, плодовете, плодовите млека и кроасаните, до кафето, соковете, и най-вече масълцето с неподправен истински вкус.

         След като похапнахме добре,  сме готови за нови завоевания. Неделя е и мисията ни днес е Гент. Тук е мястото да спомена, че моят водач е безпогрешен щом има в ръката си пътеводител. Безупречно се оправя и в метрото, но виж за автобусите и трамваите в новопосетените градове, не си дава много зор да проследи кой на къде отива. Поради тази причина, вместо да отидем на спирката, откъдето дойдохме в Брюж, кой знае защо отидохме на Markt да чакаме автобус за ж.п.гарата. Идва една четворка. Влизаме и купуваме билети. Когато купуваш от шофьора е малко по-скъпо – 2 евро билетчето. Самият шофьор е тържествено сериозен и пременен в униформа. Само той и ние. Потегляме. След една-две спирки започнах да пухтя подозрително. Защо, аджеба, няма нито един ранобуден пътник като нас?! Девойката нехае и очаква най-сетне да завием някъде. Колкото повече пътуваме, обаче, толкова повече се отдалечаваме от посоката за гарата. Избухвам. Девойката най-сетне заговаря невъзмутимия шофьор, за да й бъде обяснено, че, да, ще отидем и до гарата, но първо ще стигнем до крайната спирка на града. Изказването му предизвиква у мене изблик на  нервен смях. Не можах да  се стърпя да не започна с назидателен тон, да упреквам девойката. Тя, пък, нали е много обидчива, /няма на кого да прилича!!/ запазва ледено мълчание. След малко реших, че не си струва да си разваляме празничното настроение, опитах се да погледна философски на ситуацията и нехайно подхвърлих: „Какво по-хубаво от това -  цял автобус прави панорамна обиколка из Брюж само за нас, само за 4 евро! Това си е далавера, нали?!” Тука вече и двете започваме да се смеем като луди, което сигурно хич не се е понравило на белгиеца, задето така невъздържано нарушаваме неделното му спокойствие. Колкото повече  пътуваме към покрайнините на града, толкова повече започват да се мяркат прелестни едноетажни и двуетажни къщи сред красиви градини, потънали в зеленина, цветя и всемирна неделна тишина. Това навярно е брюжкият  Бевърли хилс. Не, няма грандомански палати като нашенските. Единственият лукс тук, навярно е голямата градина.Видяхме и как, където е имало старинна тухлена къща, се запазва автентичният й вид. Просто оставят само лицевата тухлена фасада с назъбения покрив, а зад нея започват да строят новата част на къщата. Стигаме крайната спирка. Шофьорът ни е приготвил нова изненада. Има си работна пауза човекът. Не си правя труда  дори, да сляза от автобуса и да направя някоя снимка, толкова съм ядосана. До гарата изпадаме ту в нервен кикот, ту в тюхкане, че сме загубили ценно време. Добре поне, че влаковете са през няколко минути.
     Преодолели принудителната панорамна обиколка на Брюж, най-сетне се качваме на влака. Не сте забравили, че в събота и неделя билетите са с 50% намаление, нали? След половин час пристигаме  на ж.п.гара Синт Питер.

Построена през 1913 г. за световно изложение в Гент, със своя еклектичен стил наподобяващ древен замък, с високата си часовникова кула до входа, и огромен остъклен навес, гарата наистина е  запомняща се. В центъра на гаровият площад има фонтан и една модернистична скулптура.  Цялото останало пространство е заето от онези уродливи, според мен, дървета. Тук за първи път видях обичайната гледка в Белгия и Холандия –  една огромна грамада от стотици колела – най-масовото превозно средство  по тези земи.
     Първата ни спирка ще бъде  Музеят за изящно изкуство, разположен сред Ситадел парк, южно от историческия център на града. И тъй като е сравнително близо до гарата, решаваме да стигнем до там пеш. Първо зърваме красива класическа сграда по подобие на римски храм, в стила на Паладио.

В нея е търсения от нас музей. Срещу нея е SMAK – музеят за модерно изкуство, който е с безлична фасада.

Както почти винаги, решаваме да пренебрегнем модерното изкуство, поради липса на време, или поне това ни е моралното оправдание. Влизаме в музея за изящно изкуство. Оказва се, че билетите са учудващо евтини за този богат на шедьоври и добре организиран музей. За мен, влизащата в графата + 55г. само 3.75 евро, за студентката само едно евро.

        Боже, винаги  изпитвам такава наслада от благоговейната тишина, която цари в залите на музеите, и от срещата със световните образци на старите европейски Майстори! Още по-хубаво е, че и посетителите не са много. Но и тук, както навсякъде в европейските музеи, не липсват майки с малки дечица. В първите зали са творците от ХV-ХVІ в. като Геераарт Хорентбут и неговият триптих на Св.Ана, северният гений на Средновековието – брабантският художник Йеронимус Бош  и неговите впечатляващи платна, сред които „Св.Йероним” и  „Христос носещ кръста си”. По-късно в зала 4, се натъкнахме на шедьовърът на Ян ван Ейк и брат му Хубертус – прославеният гентски  триптих „Поклонението на Божия Агнец”. Само че той  е тук за реставрация. Имаше някакъв робот  за работата по възстановяването му. Следващите зали са с шедьоври на творци от ХVІ-ХVІІІ в. Тук са  Рубенс  със „Св.Франциск от Асизи” и „Бичуването на Христос”, художникът от Гент Ян Янсенс с неговата „Блага вест”, Ян Провоост с „Голгота”, прекрасните пейзажи на бароковия художник Лодевик де Вадер, Франс Халс с „Портрет на жена” и още и още. В залите с творби от ХІХ-ХХ в. освен фламандски художници има и чуждестранни от периодите на неокласицизма, романтизма и реализма. Накрая в ротондата откриваме една чудесна колекция от скулптури, включително от големия френски импресионист - скулптора Роден.

Девойката беше дваж пъти по-очарована от този музей, защото за първи път, във всяка зала, за всяка картина намирахме кратко  описание, както за изобразяваната тема, така и за стила на автора. За пореден път, при  излизане от музей,  чувствам онази възторжена възвисеност от досега с прекрасното изкуство. Щастлива съм и заради това, че и дъщеря ми споделя този възторг. 

      На изхода питаме един служител, с какво превозно средство да стигнем до историческата част на Гент, а той лекомислено, както се оказа, заяви че можем и пеш, посочвайки с ръката си напред. И ние, нали сме страстни привърженици на пешеходните преходи, това и чакаме. Преминаваме през парка и по някое време се озоваваме според картата, на площад Синт Питер с някакъв монумент в центъра му.

Ама кой ти гледа паметници, когато вървиш с изплезен език, а слънцето препича! Дааа, оказва се, че за разлика от Брюж, Гент е решил да ни посрещне с най-топлият си пролетен ден. Вече съм смъкнала и шапката и пелерината,  а краят на едноименната улица не се вижда. Лошото е, че нито автобус, нито трамвай, нито такси минават по нея.     Най-сетне стигаме до един канал. 

Картината наоколо става по-живописна, с накацалите кокетни къщи над канала, с шлеповете и малките корабчета в него, привързани за кея.

Аз вече съм свалила и сакото. Но когато се оказва, че сме стигнали до главния канал, който ще ни отведе до историческия център, умората е забравена, а нетърпението се засилва. Най-сетне се изкачваме на старинния мост Св.Михаил /Sint Michiels/. Тогава оценявам защо си е струвало скитническото бродене из града. Гледката, която се разкрива пред очите ни, е красива като театрален декор. Просто не знаеш къде и какво да гледаш по-напред: потъмнелите каменни стени на старата едноименна църква в края на моста, трите кули в далечината - на църквите Св.Николай и Св.Баво, и на  Белфорт в срещуположния край на моста, или двете гиздави улици Граслей и Коренлей под моста, от двете страни на канала? Напрееед!!!

 

 

 

Белгийски шоколад и келтска музика

Краят  на деня

    Никога не съм считала за нужно да правя герой в разказите си нещо, което става за ядене или пиене, защото считах, че след като разказваш разпалено, как се възторгваш от платната на велики художници, докато обикаляш Прадо, Уфици, Тисен-Борнемиза, Орсе и още, и още музеи, или прехласнато съзерцаваш прекрасни средновековни катедрали, не върви някак си да вземеш да говориш за яденье и пиенье. Не, че не си припомням и досега ароматът на силното италианско кафе, невероятното сладоледено  разнообразие в италианската джелатериа, прекрасният вкус на ледено гранизадо в горещ испански ден, рибните пиршества в лисабонските ресторантчета вечер, или вкусът на френската лучена супа под монмартърското небе....

 Но виж, за белгийският шоколад, ако можех, бих написала  един шоколадов сонет! Още преди да стъпим на площад Маркт установихме, че по уличките на градчето почти на всяка крачка има магазини за шоколад, чийто витрини и рафтовете вътре са отрупани със сладкото изкушение.

Появил се за първи път по тези земи през ХVІІ в., съставът му и до днес е регламентиран със закон и е непроменим. И съм дълбоко убедена, че по тези географски ширини, този закон наистина се спазва, за разлика от някои други закони, в някои други страни. Купищата бонбони са наредени в красиви  картонени или метални кутии с различна големина, или натрупани върху многобройни табли. Пралини от бял и тъмен шоколад, пълни с лешников или бадемов пълнеж, бонбони с вкус на шампанско, коняк, бадем, плодове и какво ли още не, облепени с кокос или шоколадови пръчици топчета, всички  ръчно изработени. На нормални цени, на по-височки, и на високи цени. Ако не искаш цяла кутия, ти предлагат красиви картонени кутийки, и ти сам  си избираш, от който си вид искаш. Заради всичко това, не можехме повече да се разхождаме из града, сред тази шоколадова вакханалия и влязохме в първия попаднал ни магазин. Избираме си по един бонбон от всеки вид, за всяка от нас, някъде  към 250-300  гр. Сядаме на пейка до брега на един канал, и се започва дегустацията. Ммммммм, какъв изящен, фин, невероятен, примамлив, изкусителен вкус! И……. докато не ги изядохме, не мирясахме.
    Преяли с шоколад и преливащи от въглехидрати сме готови за нови подвизи. Напред, или по-скоро назад към историята. Предстои да посетим една от най-старите  и най-големи запазени болници в Европа – Синт-Ян- Хоспитал. Ето я.

Потъмнели дебели тухлени стени, конусовидни кули , островърх стъпаловиден покрив, готическа порта.

Влизаме вътре и откриваме големи зали, някогашни отделения за болни.  Днес болницата е и музей на част от творчеството на Ханс Мемлинг. Платната му са разположени из огромната зала и в някогашния параклис. Почти в средата на централната зала е реликвария Св.Урсула, създаден през 1479 г. от Мемлинг. Наподобява миниатюрна църква, чийто стени и портата се състоят от 14 панела, изрисувани със сцени от живота на светицата. В параклиса е  триптихът „Поклонението на влъхвите” създаден от Мемлинг през същата година, по поръчка на болницата.  Известен  е и като Ян Флоренс Триптих, по името на неговия възложител. Както и един великолепен „Портрет  на една Дама”. А  на триптиха с двамата светци Йоан Кръстител и Йоан Евангелиста, които били патрони на болницата, са изографисани сцени от техния живот. След като надзърнахме във всяко ъгълче из старинната болница, спирахме се пред всяко платно, излизаме и се отправяме към вътрешния двор на средновековния комплекс. Тъй като билетът важи и за старинната аптека, надзъртаме и там. Любопитно е да се видят старинните делви, теглилките, бурканите, където някога аптекарите са забърквали  отварите  от билки.

По стените са наредени мъжки  портрети от поне няколко века. Помислихме си, че са собствениците на аптеката, но се оказва, че тези строги, достолепни лица са на някогашните, както днес ги наричаме,  одитори. Охо, затова значи в тези страни има финансова дисциплина и ред. След толкова векове финансов контрол, няма накъде да мърдаш, нали?
   Докато се снимаме и зяпаме наоколо, виждам един коридор и тръгваме по него. Първо чуваме прекрасната музика, а после виждаме афиша за концерт за арфа с името на изпълнителя - Luc Vanlaere. Оказва се, че концертът е започнал току-що. Безплатен е, което значи, че може да се вмъкнем. Влизаме тииихичко в залата и скоро сме запленени от нежната като дихание музика. И не беше само арфата. По-късно музикантът започна да свири на старинна келтска флейта, да я редува с арфата, като изтръгваше от тях неземна, покоряваща и омиротворяваща музика. По- късно към тях прибави едни медни паници, от допира на които се раждаха също толкова нежни звуци. Постепенно започнах да се чувствам като невидима – и аз и светът около мен. И остана само музиката!
     Когато и последния тон утихна, гръмнаха ръкоплясканията. Тръгваме си като оставяме своята лепта до входа, и с чувството, че сме станали душевно по-богати. Дори пролетният дъжд и хладният ветрец, които ни посрещат навън, не могат да изтрият блажените усмивки от лицата ни.За съжаление дъждът се усилва. Дали ще продължи цяла нощ?  Май е време да се прибираме. Пътьом влизаме в един магазин, купуваме си  чипс и бира, и пристигаме в хотела. Връчват ни ключа, дават ни информация и за закуската. А, да, бяхме инструктирани, че имаме вечерен час и вратата се заключва в 22 часа! Това е положението Минке – ред и дисциплина!! Е, все пак, освен ключа от стаята ти връчват и ключ за входната врата.

      Иначе стаята е нормална като за  двузвезден хотел. За първи път, обаче, виждаме в хотел  библия, на едно от шкафчетата. Може би това е Белгия – яж, пий и се моли!  И не забравяй да спазваш дисциплината! Взехме по един горещ душ, полежахме около час, и дори се опитахме  да посричаме от библията на фламандски. После дойде ред на чипса и бирата. Тогава за първи път оценихме достойнството на белгийската бира, но за това по-подробно, по-нататък.

       За наше най-голямо щастие, дъждът все пак спря. Време беше да тръгнем да търсим романтични места за нощни снимки. И отново сме на стария площад.
Кулата е  красиво осветена, приказно красивите къщи срещу нея и те весело греят. Тук- там се мяркат и други търсачи

на романтични моменти. Но са учудващо малко. Започваме да гадаем дали дъждовното време,  или спокойния ритъм на живот на местните бюргери, не оказват своето въздействие и върху туристите?!  Какъвто и да е отговорът, ние за разлика от благочестивите граждани и гости на града,  ненаситно продължаваме обиколката си из старинните улички на притихналия град. От уличните фенери, водата в каналите изглежда сякаш  посипана с река от течно злато. 

         А после, ненадейно, пак ни връхлетя дъждът. Но ние все още не се предавахме. Девойката е много щастлива, че е открила точното  място на една от снимките в пътеводителя, и снима ли, снима. Тъй като няма жив човек по улиците, ми се струва, че всичко е толкова тайнствено красиво!  Започвам да изпитвам чувството, че сме единствените живи същества, попаднали по някакъв мистериозен начин в този, като че ли призрачен, приказен град….

       Олеле, наближава десет часа! Не бива още първата вечер да нарушаваме добрият тон, нали? Пристигаме запъхтени в хотела, грабваме ключа и скоро сме в леглата. Лека нощ, Брюж!