Белгийски шоколад и келтска музика

Краят  на деня

    Никога не съм считала за нужно да правя герой в разказите си нещо, което става за ядене или пиене, защото считах, че след като разказваш разпалено, как се възторгваш от платната на велики художници, докато обикаляш Прадо, Уфици, Тисен-Борнемиза, Орсе и още, и още музеи, или прехласнато съзерцаваш прекрасни средновековни катедрали, не върви някак си да вземеш да говориш за яденье и пиенье. Не, че не си припомням и досега ароматът на силното италианско кафе, невероятното сладоледено  разнообразие в италианската джелатериа, прекрасният вкус на ледено гранизадо в горещ испански ден, рибните пиршества в лисабонските ресторантчета вечер, или вкусът на френската лучена супа под монмартърското небе....

 Но виж, за белгийският шоколад, ако можех, бих написала  един шоколадов сонет! Още преди да стъпим на площад Маркт установихме, че по уличките на градчето почти на всяка крачка има магазини за шоколад, чийто витрини и рафтовете вътре са отрупани със сладкото изкушение.

Появил се за първи път по тези земи през ХVІІ в., съставът му и до днес е регламентиран със закон и е непроменим. И съм дълбоко убедена, че по тези географски ширини, този закон наистина се спазва, за разлика от някои други закони, в някои други страни. Купищата бонбони са наредени в красиви  картонени или метални кутии с различна големина, или натрупани върху многобройни табли. Пралини от бял и тъмен шоколад, пълни с лешников или бадемов пълнеж, бонбони с вкус на шампанско, коняк, бадем, плодове и какво ли още не, облепени с кокос или шоколадови пръчици топчета, всички  ръчно изработени. На нормални цени, на по-височки, и на високи цени. Ако не искаш цяла кутия, ти предлагат красиви картонени кутийки, и ти сам  си избираш, от който си вид искаш. Заради всичко това, не можехме повече да се разхождаме из града, сред тази шоколадова вакханалия и влязохме в първия попаднал ни магазин. Избираме си по един бонбон от всеки вид, за всяка от нас, някъде  към 250-300  гр. Сядаме на пейка до брега на един канал, и се започва дегустацията. Ммммммм, какъв изящен, фин, невероятен, примамлив, изкусителен вкус! И……. докато не ги изядохме, не мирясахме.
    Преяли с шоколад и преливащи от въглехидрати сме готови за нови подвизи. Напред, или по-скоро назад към историята. Предстои да посетим една от най-старите  и най-големи запазени болници в Европа – Синт-Ян- Хоспитал. Ето я.

Потъмнели дебели тухлени стени, конусовидни кули , островърх стъпаловиден покрив, готическа порта.

Влизаме вътре и откриваме големи зали, някогашни отделения за болни.  Днес болницата е и музей на част от творчеството на Ханс Мемлинг. Платната му са разположени из огромната зала и в някогашния параклис. Почти в средата на централната зала е реликвария Св.Урсула, създаден през 1479 г. от Мемлинг. Наподобява миниатюрна църква, чийто стени и портата се състоят от 14 панела, изрисувани със сцени от живота на светицата. В параклиса е  триптихът „Поклонението на влъхвите” създаден от Мемлинг през същата година, по поръчка на болницата.  Известен  е и като Ян Флоренс Триптих, по името на неговия възложител. Както и един великолепен „Портрет  на една Дама”. А  на триптиха с двамата светци Йоан Кръстител и Йоан Евангелиста, които били патрони на болницата, са изографисани сцени от техния живот. След като надзърнахме във всяко ъгълче из старинната болница, спирахме се пред всяко платно, излизаме и се отправяме към вътрешния двор на средновековния комплекс. Тъй като билетът важи и за старинната аптека, надзъртаме и там. Любопитно е да се видят старинните делви, теглилките, бурканите, където някога аптекарите са забърквали  отварите  от билки.

По стените са наредени мъжки  портрети от поне няколко века. Помислихме си, че са собствениците на аптеката, но се оказва, че тези строги, достолепни лица са на някогашните, както днес ги наричаме,  одитори. Охо, затова значи в тези страни има финансова дисциплина и ред. След толкова векове финансов контрол, няма накъде да мърдаш, нали?
   Докато се снимаме и зяпаме наоколо, виждам един коридор и тръгваме по него. Първо чуваме прекрасната музика, а после виждаме афиша за концерт за арфа с името на изпълнителя - Luc Vanlaere. Оказва се, че концертът е започнал току-що. Безплатен е, което значи, че може да се вмъкнем. Влизаме тииихичко в залата и скоро сме запленени от нежната като дихание музика. И не беше само арфата. По-късно музикантът започна да свири на старинна келтска флейта, да я редува с арфата, като изтръгваше от тях неземна, покоряваща и омиротворяваща музика. По- късно към тях прибави едни медни паници, от допира на които се раждаха също толкова нежни звуци. Постепенно започнах да се чувствам като невидима – и аз и светът около мен. И остана само музиката!
     Когато и последния тон утихна, гръмнаха ръкоплясканията. Тръгваме си като оставяме своята лепта до входа, и с чувството, че сме станали душевно по-богати. Дори пролетният дъжд и хладният ветрец, които ни посрещат навън, не могат да изтрият блажените усмивки от лицата ни.За съжаление дъждът се усилва. Дали ще продължи цяла нощ?  Май е време да се прибираме. Пътьом влизаме в един магазин, купуваме си  чипс и бира, и пристигаме в хотела. Връчват ни ключа, дават ни информация и за закуската. А, да, бяхме инструктирани, че имаме вечерен час и вратата се заключва в 22 часа! Това е положението Минке – ред и дисциплина!! Е, все пак, освен ключа от стаята ти връчват и ключ за входната врата.

      Иначе стаята е нормална като за  двузвезден хотел. За първи път, обаче, виждаме в хотел  библия, на едно от шкафчетата. Може би това е Белгия – яж, пий и се моли!  И не забравяй да спазваш дисциплината! Взехме по един горещ душ, полежахме около час, и дори се опитахме  да посричаме от библията на фламандски. После дойде ред на чипса и бирата. Тогава за първи път оценихме достойнството на белгийската бира, но за това по-подробно, по-нататък.

       За наше най-голямо щастие, дъждът все пак спря. Време беше да тръгнем да търсим романтични места за нощни снимки. И отново сме на стария площад.
Кулата е  красиво осветена, приказно красивите къщи срещу нея и те весело греят. Тук- там се мяркат и други търсачи

на романтични моменти. Но са учудващо малко. Започваме да гадаем дали дъждовното време,  или спокойния ритъм на живот на местните бюргери, не оказват своето въздействие и върху туристите?!  Какъвто и да е отговорът, ние за разлика от благочестивите граждани и гости на града,  ненаситно продължаваме обиколката си из старинните улички на притихналия град. От уличните фенери, водата в каналите изглежда сякаш  посипана с река от течно злато. 

         А после, ненадейно, пак ни връхлетя дъждът. Но ние все още не се предавахме. Девойката е много щастлива, че е открила точното  място на една от снимките в пътеводителя, и снима ли, снима. Тъй като няма жив човек по улиците, ми се струва, че всичко е толкова тайнствено красиво!  Започвам да изпитвам чувството, че сме единствените живи същества, попаднали по някакъв мистериозен начин в този, като че ли призрачен, приказен град….

       Олеле, наближава десет часа! Не бива още първата вечер да нарушаваме добрият тон, нали? Пристигаме запъхтени в хотела, грабваме ключа и скоро сме в леглата. Лека нощ, Брюж!