ЯЖ И ПИЙ В БЕЛГИЯ!

Краят на ден втори

 

 

                Със сетни сили се добираме до ресторант Passion. Ама заглавието му какво предизвикателно, а? Да видим дали ястията, които се предлагат тук ще бъдат също толкова предизвикателни, и ще успеят да възбудят апетита ни.  Ресторантът се намира на площад Emile Braunplein,1, срещу кулата Белфор и църквата Св.Николас.

Решаваме, че не може при романтичната гледка насреща и хубавото време да седнем вътре, макар, че интериорът  е много уютен и приятен.

      Сядаме на една от свободните маси. Сервитьорът носи менюто. Не забравя да ни даде и визитка на ресторанта. Решаваме да си изберем по един от предложените гентски специалитети. Аз съм съблазнена от идеята да опитам говеждо задушено в тъмна бира. Прибавям и ябълково пюре към задушеното. Моята дъщеря, за разлика от мен, е с твърде консервативен вкус и не обича да рискува с непознати храни. Затова решава, че е по-безопасно да опита един пилешки гентски специалитет, пък каквото сабя покаже. За пиене? Leffe тъмна, разбира се – отговаря бързо девойката. Виж ти?! До сега където сме били, тя не се изкуши нито от бира, нито от вино, а кротко се наливаше  с нейните безкрайни безалкохолни. Само в ресторанта с фламенко музика в Мадрид пи чаша бяло вино. И в ресторанта за фадо музика в Лисабон – чаша мартини. А тук смело се налива с бира и твърди, че белгийската бира е висока топка! За това две мнения няма.За жалост се оказа, че в този ресторант няма точно тази марка. Затова след като огледахме дългия списък със светли и тъмни бири, се спираме на друга тъмна бира.

     И тук е мястото да споделя, че след белгийският шоколад, белгийската бира беше моето откритие. А аз, като една Златка, си мислех досега, че швейцарският шоколад е първият създаден в Европа, а то било Белгия. Заблуждавала съм се, че от чешката и от немската бира по-хубава няма, само защото съм се наливала с бира в Прага, и   съм  пила бира в Германия. И дори не съм подозирала  какво приятно изкушение е  белгийската бира. Но, както са рекли хората, по-добре късно, отколкото никога. Докато чакахме бирата, си припомних сухите факти, които бях прочела за нея. За това, че белгийците имат повече от 800/!?!/ вида бира, някои с над 400-500 годишна история. Как всяка пивоварна произвежда своя запазена марка бира. И как всяка бира си има собствен водоизточник и пивовар. То се подразбира, че голяма част от бирата, била създадена от онези мискини – монасите, в техните богати абатства и манастири.. То аслъ, като няма жени /е, намирали са му колая и на това, според много източници, нали?/ само на молитви даянили се? Оставало им е едното еденье и пиенье, нали? Освен това алкохолното съдържание на белгийската бира е висок. Започва от 6-7%, за да достигне до 12%.
    И тука искам да кажа две думи за нашия фаворит сред белгийските бири. Както всяка друга бира и Лефе се поднася в чаша със свой дизайн и с логото й. От него разбрахме, че е абатска. Знаех си аз, че братята монаси няма да те подведат. Ммммм,а какъв чудесен вкус! Голяма плътна пяна, лееееко сладникав вкус, букет от  плодов аромат, алкохолно съдържание – 6-7%. Други абатски бири, които опитахме бяха Сине тъмна, Гримберген, от светлата Дювел. А на другите не си направих труда да запомня имената им. 

     Донасят ни от новата бира и ние с наслада отпиваме и от нея, докато очакваме да ни донесат  блюдата. Моето е в голям керамичен съд, на девойката в порцеланов кастрон. Сервитьорът ни сипва от избраните ястия и оставя съдовете на помощната масичка, в които има още толкова като съдържание! Ако не и повече. Велики боже, такива ли гаргантюански порции ядат в Белгия?! За мене, освен ябълковото пюре, носят и чинийка с вкусни пържени картофки.

     Девойката обаче е силно разочарована. Според нея, вкусът на ястието, бил като на гъста пилешка супа, а тя от детските си години е намразила супите. Нормално, нали заглавието беше  waterzooi de poulet gantois нещо си. Заради гладът обаче, порови в чинията си. Аз великодушно й отстъпих картофките си. Моят специалитет ли? Тъмно месо, много тъмен, почти черен сос, вероятно от бирата. Вкусно, но малко тежичко за моя вкус. Добре, че беше, все пак, ябълковото пюре, да омекоти елегантно  вкуса. Дори си сипах допълнително. След като аз си хапнах пребогато, а дъщеря ми някак си позакърпи положението с картофките и бирата, ставаме колкото и да не ни се иска, защото път ни чака. Снимаме и пак, и пак, красивите старинни сгради – кметството, пощата,

безбройните къщи с причудливите фигурки по покривите си,

и най-сетне се отправяме към близката трамвайна спирка.

Май беше петица за гарата. Този път, обаче, дъщеря ми реши да се презастрахова от грешки, и докато купуваше билетите, се информира от ватмана за посоката. А той, хубавецът, подавайки билетите, горделиво заяви на английски, че щом сме в Белгия сме длъжни да научим езика им. Олеее, тоя ще да е някой белгийски атакист. Ние какво да направим, освен да се посмеем над случката. Както и да е. Въпросът е, че стигнахме благополучно до гарата. От там си взехме влака за нашето красиво  кукленско градче и пристигнахме по живо по здраво. Уморени, но щастливи се прибираме в хотела. 

        Добре, ама тука ни чака втората изненада за този ден. Оказва се, че вече е минало 22 часа и стриктните белгийци са залостили вратата. Ами сега?! Сутринта не взехме ключовете с нас, за да не ни тежат! Добре все пак, че има звънец на вратата - успокояваме се ние - и натискаме звънеца.  Някакъв глас се обажда по домофона и ние започваме да се извиняваме, че така и така значи, закъснели сме, нямаме ключове и висим пред вратата. Известно време никакво движение няма в хотела, и ние се виждаме, вече, как дремем на камените пейки до канала. След малко, от съседната уличка изникна  един от служителите на хотела, и докато отключва вратата, уж на шега ни казва, че току- виж, ни оставил да спим на улицата. Което значеше, спазвайте реда и дисциплината, дами! Ние в хор и гузно отговаряме, че това няма да се повтори. Пожелаваме си лека нощ и ние тихичко се прибираме в стаята. Лека нощ.

     Следва продължение

РАЗХОДКА С ЛОДКА В ГЕНТ

Ден втори – продължението

   Отново сме на моста Св.Михаил. След като направихме няколко панорамни снимки от него, слизаме по стъпалата му.

 

 

 

 

Стоим на кея на големия канал, а пред нас двете най-известни градски улици -  Граслей и Коренлей -  кацнали от двете му страни.

Някъде през ХІІ в. когато Гент, както и Брюж, бил един от най-проспериращите северни градове, на това място знатните му граждани започнали да издигат своите домове, впечатляващи  с красивата си архитектура и разнообразие.

На Коренлей били къщите на едрите търговци житари,

на Граслей

– на  търговци на подправки и зеленчуци,

и на заможни занаятчии от различните гилдии.

Тук бил и пристанът, от където тръгвали или пристигали натоварените със стока кораби.

     Не зная кое повече ни очарова – красивите, неповторими средновековни  къщи, издигнати до сами канала, или гъмжилото около нас.Това празнично пролетно настроение, което цареше наоколо, ни покори. Усмихваха ни се лицата на момичетата и момчетата, излегнати на кея или скупчени на групички, кротко отпивайки от биричката си и унесени в сладки раздумки. Усмихваше ни се ласкавото слънце и водата, усмихваха ни се туристите от корабчетата, които плаваха в канала. Прехласнати снимахме и  снимахме до премала.

Бавно се разходихме по кейовете и по тесните тротоари,  преминавайки по мостчетата ту на едната, ту на другата улица. После се върнахме на кея, от където тръгваха корабчетата, за да си купим билети за една от туристическите атракции – разходка с лодка по каналите на историческия град.

Цената на билет е 6.50 евро. Пристигна нашата лодка, натоварихме се на нея и обиколката ни започна.

Капитанът на корабчето беше и гид, при това много приказлив и духовит. Да не говорим с каква лекота и бързина ни предоставяше информация за историята на града, пред микрофона. Първо на фламандски, после на френски, английски и обратно. В същото време ловко маневрираше докато влизаше в един или друг канал, и не спираше да показва някои от забележителните старинни сгради,

покрай които минавахме, и да разказва техните дълги истории – ту за някоя старинна болница, ту за някоя старинна фабрика за бира или текстилна фабрика. Защото за разлика от Брюж, историческият просперитет на Гент продължава и до началото на ХІХ в., когато става първият индустриален град в Белгия.  Днес, градът е административен център на богатата провинция Източна Фландрия. Той е и университетски център. И тогава ми просветна, че една голяма част от тези младежки тълпи, които срещахме навсякъде, са си местните студенти, излезли на почивка в слънчевия неделния ден. Скоро навлизаме в един канал, и там виждаме да се отразяват във водите мрачните, непристъпни  каменни стени и многобройни бойници на средновековния Замък на графовете

– един от най-запазените средновековни фламандски замъци.

През различните времена замъкът е бил и монетен двор и затвор, и дори фабрика за памук.

        Като казах фабрика, да взема да ви преразкажа една от занимателните истории на нашия гид. Оказало се, че по време на развитието на тъкачеството в Гент, за нуждите на тъкачните фабрики трябвало амоняк. И тогава някой предложил любопитно ноу-хау, както бихме казали днес. Вместо да купуват скъп амоняк, същата работа да им свърши урината на малки момченца. Защо само момченца историята мълчи. Сигурно от целомъдрие. И така, всяка сутрин събирали урината от определените здрави момченца, срещу къшей хляб дет` се вика. Но, за да са сигурни в качеството й, все пак, имало дегустатори на тази урина. При потресения възглас на туристите, гидът ни философски заключи, че в онези времена, хората не били чак толкова придирчиви, щом ставало дума за насъщния. Историята ставала тъжна, когато момчетата поотраствали и урината им вече не била годна за употреба. Те трябвало да си търсят друго препитание: „- Нооо, -  продължи с усмивка и тънка ирония нашият чаровник – според патриотичното предание, някои от тях заминали в Холандия. Заминали там, да подпомогнат братята холандци да създадат тяхната бира Хайнекен!” Последните му думи бяха заглушени със залп от смях.

       Разходката продължава.

Връщаме се отново на главния канал.

Подминаваме двете славни улици, минаваме под моста Св. Мишел и  стигаме до края на канала, там от където сутринта ние бяхме дошли. Все така в шеги и приказки. Дъщеря ми, както  и останалите туристи снимат настървено. От брега няколко девойки весело ни махат с ръце, ние им отговаряме и сме толкова щастливи. Забелязах обаче, че младата дама пред мен, никак не  остана очарована, че любимият й маха така възторжено  на девойките от брега. Първо му направи строга забележка, а после мълниеносно започна да го прегръща и целува. Демек, зает е хубавецът. Малеее, че ревнива мома!  Дори един такъв дребен щрих от едно пътуване обаче ме кара да се усмихна, когато се върна назад в спомените. Както и да е.

       Накрая, капитанът обръща корабчето. Отново поемаме по обратният път, за да акостираме там, откъдето тръгнахме. Е, оставихме по някое евро на хубавеца за занимателната беседа и обиколката. Заслужи си наградата.
    Пообиколихме още малко  улица Граслей, където са повечето ресторантчета, но масите и целият кей  бяха докрай препълнени. Затова  решаваме, че ще ни е много по-уютно в ресторантчето, което си бяхме харесали, и без повече да губим време тръгваме към набелязаната цел. Напред с пълна пара, защото сме прегладнелииии!
            Следва продължение.