КРАЯТ НА ПРИКЛЮЧЕНИЕТО БРЮЖ

КРАЯТ НА ПРИКЛЮЧЕНИЕТО БРЮЖ

Ден трети

            

Насочваме се към южната част на града, за да посетим поредните забележителности, вписани в задължителния ми списък. Моята водачка, обаче, е открила в пътеводителя още една църква и, разбира се, ние ентусиазирани се забързваме към нея. Още от далече зърваме високата камбанария на катедралата Синт Салватор.

Построена е някъде през Х в. като обикновена енорийска църква. След основаването на Ордена на Златното руно през 1429 г., от дука на бургундия Филип ІІІ, в нея са пристигали знатни люде от цяла Европа, за да присъстват на литургиите там, като почетни членове на Ордена. След няколко века, при установяване на белгийската независимост от френските окупатори  през 1834г., придобива статута на катедрала, макар да не е така пищна и внушителна като близката  Света Богородица /Onze Lieve Vrouwkerk/. Поканен е английския архитект Робърт Шантрел да я реставрира и проектира кулата й, който, при това, успява да запази старинния й романски дизайн. Влизаме вътре.

Макар и да не е с внушителни размери, тук са съхранени много ценни реликви и скъпоцености и от старинната  катедрала Синт Донатиан, разрушена от французите –  един впечатляващ позлатен триптих,

както и старинните гоблени от 1731г., поставени над  резбованите кресла в хора. Ценен е и органа от началото на ХVІІІ в.,

и красиво изографисаните многоцветни витражи. След като им се полюбувахме и направихме няколко снимки, бързо се изнизахме и продължихме по павираните,  живописни улички, с тухлените спретнати къщички с островърхи покриви на тях. На една от тези старинни къщи, днес превърната в хотел-ресторант, стои като емблема на заведението бял  лебед – един от символите на този град.

Вървейки по-нататък, стигаме до мост, под който виждаме пристанът на един от петте понтона, от които тръгват лодките за разходка. А там вече се е извила опашка от двайсетина туристи, които изчакват търпеливо реда си, за панорамна обиколка по каналите на града.

Но ние вече преживяхме тази тръпка, предишния ден в Гент, затова продължаваме напред. Трябва да открием Бегинажа и парка Minnewater с езерото Любов.

Първо стигаме до парка. Подпрени на парапета на моста, прехвърлен през езерото, с наслада съзерцаваме гледката пред очите ни – огледалната повърхност на езерото, в чийто води се отразяват сивите все още облаци и клоните на дърветата до самия му бряг, както и островърхите тухлени сгради разпръснати околовръст. А някъде в далечината се извисява кулата Белфрай.

Докато крачим бавно по моста, се чудим защо езерото е наречено Любов, а няма никаква романтична история за това. Името му идва от холандската дума Minne, което значи любов. По-скоро има една кървава история, според която, през 1488 г.смелите граждани на Брюж екзекутирали своя управител – съпруг на херцогинята на Бургундия, който бил наричан от поданиците си Питър дългата шия, или защото е бил дълговрат, или защото в герба му имало бял лебед. В отговор на този непокорен граждански акт, Максимилиан  Австрийски наказва града, като задължава жителите му, да опазват популацията на лебедите в техните канали и езерото, завинаги. Докато обикаляхме парка, с очите си се убедихме, че и до днес, по водите  на езерото грациозно плуват, или царствено се разхождат по брега,  безброй бели лебеди.

Е, има тук-таме и черни гъски и патици, но всички те внасят много красота в това райско кътче.
  А ние вече стоим пред високите каменни стени и портите на Бегинажа.

Още в началото на тези бележки ви разказах, как, докато се подготвях за тази екскурзия, установих, че във всеки от градовете, които смятахме да посетим, си имат свой Бегинаж или Бегиненхоф, както е холандското му звучене. И, разбира се, ни препоръчват горещо да ги посетим. А аз като преданна пътешественичка,чинно записвах адресите им. В Брюж е на улица Vijngaardstraat например.  Бях много впечатлена да узная, че някъде далече в тъмните години на Средновековието, по тези земи се е извършвала  социална дейност. Какви чудни хора! В Брюж,  Бегинажа е построен от дъщерята на Болдуин, /е, ами не знам кой точно, не пишеше/ Маргарита, през 1245 г. Представлявал е комплекс от къщи, където били настанявани жени на загинали рицари, или  самотни бедни жени. Днес, този комплекс принадлежи на бенедектинския орден, и в него отново се настаняват, освен монахините и бедни жени. При това, без да ги задължават  да стават монахини. Те имат право през деня да ходят на работа, а вечер да се връщат. Е, сигурно ще имат вечерен час, не може иначе да се спазва благоприличието, нали? В пътеводителя пишеше туристите да се съобразяват, и да не нарушават спокойствието на обитателките, ама то такова безмълвие цареше във всички Бегинажи, в които бяхме, сякаш къщите бяха потънали в многовековен сън. Нито отворен прозорец, нито просторче с развети гащи, като във Венеция и Лисабон, да не говорим за нашите български къщи. Ама и аз, какви неприлични гледки очаквам да видя по тези земи! Да ми се чуди човек на ума. Но, да не се отплесвам повече.
Преминаваме през портата, която е от 1776 г. и попадаме в китна градина с дървета, и  поляна с жълтеещи под тях пролетни лалета.

Покрай нея се издигат редици от белоснежни двуетажни къщи, някои от които още от ХV-ХVІ в., а някои, в неоготически стил, от ХІХ в.

Разбира се, не липсва и малка барокова църква. Надзърнахме в нея и видяхме няколко монахини, които усърдно се молеха, без да помръднат - като застинали каменни статуи.
   Напуснахме това умиротворено място и решихме, че е вече бирено време. При това, на няколко крачки от портите на Бегинажа, досами езерото, се гушеха няколко малки ресторантчета, готови да утолят жаждата на всеки посетител. А и слънцето, най-сетне се беше престрашило да се покаже от облаците, и весело грееше. Седнахме на една от свободните маси отвън, в ресторантче с претенциозното име Максимилиан Австрийски, и жадно поръчахме биричка.

Лефе тъмна за мене, разбира се, и сандвичи. Девойката този път реши  да поръча Лефе светла, но се оказало, че тя не е така пивка като тъмната. Докато очаквахме поръчката, с истинско удоволствие се наслаждавахме на картината около нас. По съседната уличка преминаваха един след друг файтони, накачулени с туристи. 

Току до нас, като на ревю, грациозно се разхождаха лебеди, или мързеливо се препичаха на брега, дремейки, с пъхнати под крилата си глави. Насреща старинните очарователни къщички радват очите ни, и  всичко това ни кара да се усмихваме блажено. А след като донесоха биричката, удоволствието ни се удвои.
     После продължихме по улиците, поспирайки пред магазинчетата, за да купим някои дребни сувенири за приятели. Разбира се, че се изкушихме отново, и си купихме  една кутийка шоколадови бонбони, и пътьом сладко- сладко си похапвахме от тях. Докато обикаляхме улиците на градчето, попаднахме на някаква старинна църква,

в която май не се извършва вече богослужение, но за сметка на това имаше някаква щура инсталация /ах, това модерно изкуство, което все не може да ме открехне, за какво иде реч!!!/ под надслов Yes here now.

За съжаление, не се задълбочихме да прочетем, какво аджеба са искали да кажат създателите му.
     По някое време стигнахме и до романтичната живописна уличка Ezelstraat – буквално означаваща сляпата магарешка улица.

Казват че е наречена така, заради евтината бира, която предлагали околните ресторантчета.

И, навярно, тя е ставала свидетел на доста „магарешки” изпълнения, от иначе достолепните брюжки граждани. Виж ти, значи на белгийците не им е чуждо чувството за самоирония.  Както и да е.
Минаваме под арката, в дъното на уличката, и ето ни  отново  на площад Бург. Направо се насочваме към потъмнялата от времето каменна фасада на древната базилика Светата Кръв, на която още по-ярко изпъкват позлатените статуи на светци и рицари воини, по нея. Построена е през ХІІ в. като параклис към резиденцията на фландърските графове. Някъде през ХV в. е трансформирана в готически стил. За жалост, не успяхме да попаднем в нея, защото беше в ремонт, но вие ако имате възможност, разгледайте я, и ще видите с очите си най-ценният й експонат – запазена кръв от самия Христос !?!
     Но поне, параклисът Св.Василий, под базиликата беше отворен, и ние влезнахме вътре.

Със своя суров и масивен зид, с  полусферичните си арки, полукръгли сводове и колони,с ниския си таван, почти без декоративни елементи, параклиса е типичен представител на раннороманска базилика. Тишината, полумрака и тази груба простота те изпълват с благоговение и респект. Във вътрешността  са оформени два нефа. Централния неф преминава в хор. В тимпана му е стенописът „Покръстването на Св.Василий” от ХІІ в. Във вътрешността на храма  има и древна дървена полихромирана скулптура от ХІV в. „ Седящата  Мадона и младенеца”.

Но ние сме дошли най-вече заради старинната икона на Св.Василий, която войнствените рицари кръстоносци, задигнали от своите източноправославни братя християни, от Кападокия/днешна Турция/. Такива ми ти работи. И трябва да ви кажа, че отдавна не беше ме вълнувала така една икона, като тази наша /искам да кажа източно- православна/ старинна икона, когато се изправихме до нея.
     Горе-долу това е, което видяхме от Брюж. За жалост моята девойка не прояви никакъв интерес към Диамантения музей, който бил най-стария в Белгия, музея Gruuthuse и още няколко музея от моя списък със забележителности. Но и аз не настоявах ревностно. Явно сме станали по-мързеливи и не толкова всеотдайни туристи вече.
    В края на нашата обиколка, решихме да поразгледаме и квартала, където беше хотелът ни.

И отново не спирахме да се възхищаваме на старинните красиви къщи, накацали покрай каналите, на малките кокетни задни дворчета,

където зеленееха в саксии разнообразни цветя и храсти.

И там някъде, между спретнатите къщи, видяхме руините на стара запусната къща. Ама сега, да не си помислите, че в руините й е оформено сметище, както става по нашите ширини?! Амиии, няма сигурно толкова перверзен белгийски мозък, който да допусне изхвърляне на боклуци там. Нечия грижовна ръка, беше подредила малка цветна градинка, под рухналите стени на старата сграда. Такива ми ти работи!

    Накрая, на една романтична уличка, в едно малко, уютно ресторантче, със странното за нас, и нищо незначещо име  `t  Vagevuur, решихме да си организираме прощалната вечеря.При това се оказа, че предлагат и вечерно меню срещу 20 евро на човек. А то включваше супа, печено пиле с пържени картофки и прясна салата, гъбен сос и сладоледен сладкиш. И да не забравим да си поръчаме бира, разбира се. Ами, да запрятаме ръкавите тогава. Тъй като имаше само няколко заети маси с туристи, скучаещият сервитьор се поразбърза, за да ни обслужи.
     Ако някъде знаят да ядат, това е Белгия! Божеее, какви гаргантюелски бяха порциите пиле и тук!  Какъв фин, невероятен, неповторим, несравним беше гъбеният сос!! И бирата, разбира се. Докато сладко си хортувахме и похапвахме, изведнъж чухме юнашко байганьовско сърбане. Сънародници?!? С крайчеца на окото си, хвърлихме един дискретен поглед на съседната маса, за да видим една стокилограмова сладурана, със западноевропейско излъчване, как беше надигнала купичката със супата, и пъргаво потропваше с лъжицата, мощно посръбвайки. Били изтънчени западноевропейците, били нам какви си. Хайде холан, свят широк, хора разни. Нарочно подчертах западноевропейско излъчване, защото, веднъж като се ожалих на моето девойче, че някакъв продавач не е бил достатъчно любезен с мен, тя се подхили и ми рече:
- Ами, мамо, с този английски и с това славянско излъчване, какво очакваш!?!
Нещо в тона й не ми хареса, и отговорих наскърбена:
- Е, да, ама никой не може да отрече, че славянките са по-красивата половина на този стар континент!
 Така ли е? Така е.После за последен път минахме през осветения, вече почти безлюден, приказно красив площад Маркт, и сколасахме да се  приберем, преди вечерния час. 
На сутринта напуснахме хотела, минути преди осем, но разбира се, отказаха да ни дадат закуската, защото не беше ударил осем часа. Ред и дисциплина, нали ви казвам. Стигнахме до спирката, откъдето бяхме дошли преди три дни, и докато изчаквахме автобуса, направихме последни снимки от този старинен, романтичен град.

После се качихме на влака. На хоризонта, камбанариите на Брюж се стопяваха в синкавата пролетна мъгла, но ние не тъгувахме много дълго от раздялата, защото вече тръпнехме в очакване на Антверпен, за да продължим за ниската земя, наречена Холандия.

Следва продължение.