ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН

З Л О П О Л У Ч Н О Т О    З А В Р Ъ Щ А Н Е

Накрая, остана да разкажа за трагикомичната случка с нашето отпътуване. В ранния следобед нарамваме куфарите и се отправяме към автобусната спирка на площад Рестаурадорес, за да вземем аеробуса за летището.

 Докато преминаваме през новия град,  дори успяваме да направим последни снимки на Лисабон.

 Пристигаме на летището и там разбираме, че самолетът за Париж има закъснение. Започна едно размотаване из летището, безкрайни снимки за убиване някак на времето…

Едно от нещата, които мразя е чакането. Непрекъснато търчах до таблото за информация, но нямаше изписано нищо ново.

Водачката ми нехае и разчита на електронното табло. Едва когато накрая избухнах, разтревожена не на шега, тя се надигна и с нехайна походка отиде да потърси справка от някое гише, кога най-сетне ще летим. И.......изведнъж я виждам да се връща с пребледняло лице, придружена от служителка на летището. Оказва се, че самолета ни едва ли не, ще отлети всеки момент...

Дори не мога да си спомня много добре последвалите няколко минути. Знам само, че побягнахме по коридорите на летището, придружени от служителката, за да можем да преминем през гишетата и граничния контрол. Там, разбира се, служителите заявиха безапелационно, че не могат да ни пуснат с бутилките порто в личния багаж.
- „По дяволите портото – просъсках гневно към дъщеря ми - оставяй им го, за да не изпуснем самолета“...

Така и направихме, и хукнахме, вече, сами към нашия терминал.  Сега само се чудя, как девойката се оправяше така мълниеносно по коридорите. А аз търчах след нея, останала без дъх. Със сетни сили стигнахме нужната ни зала.  След няколко минути, заедно с другите пътници, се отправихме към самолета.

Господи, докато пиша тези редове, сърцето ми отново се разтуптя, а тогава не знам как не получих инфаркт.....През цялото пътуване не пророних дума на девойката, толкова й бях сърдита. По-скоро, нямах сили дума да пророня. А и бяхме настанени на различни седалки. Заради закъснението, освен многословните извинения, беше поднесено допълнително вино за пасажерите. И френските пенсионери, с които беше пълен самолета, се отдадоха на буйна веселба. Само ние нито ядохме, нито пихме....

Все така смълчани слизаме от самолета. Ще нощуваме на летището.

Все още сърдита,  аз демонстративно се изтягам на една седалка, в една от притихналите зали на  парижкото летище, а виновната девойка остава да дежури до мен.

На сутринта след като се поосвежихме в тоалетните, веднага се насочихме към нашия изход. Този път бяхме първи там, много преди часът за полета. Докато се размотавах из залите на летището /все още сърдита/, пиейки кафе и кроасан, правейки снимки, станах свидетел на подобна на нашата случка.

Изведнъж от някъде изскочи някакъв мъж, почти обезумял, отчаяно търчейки по стълбите и с все сила крещейки - Анееееет.... Още чувам гласът му.
 „Е, поне не сме единствени. Има и по-трагични случаи от нашите“ – мърморя си подсмихвайки се и ядът ми полека-лека преминава.

Отивам при девойката, разказвам случката, давайки знак, че съм простила. Тя отново и отново се извинява. И тогава си признава, че от френските аеролинии, били изпратили имейл на телефона й - за новия час на полета - но тя не  очаквала такова съобщение и настояваше, че били длъжни да го изпишат на електронното табло.
Както и да е. Това беше нов натрупан опит от поредното ни пътешествие. Жалко само за портото.

Когато наближи часът за отлитане, видяхме как френската жандармерия качва в нашия самолет, някакъв мъж с белезници, и едва след това започнахме да се качваме и ние – редовните, примерни, български пътници.

Ако трябва да степенувам емоциите и впечатленията си от пътешествието до Португалия ще кажа, че бяха едни от най-богатите, най-щурите, най-запомнящите се. А Лисабон е един вълнуващ, романтичен, по домашному уютен град, който открадна завинаги сърцето ми.

Лисабон, обичам те!
   
   


                                               София – Лисабон – Синтра - София
                                                   13.04. -  20.04. 2012 г.