ПЪТЕПИС ЗА ЛОНДОН

ЕДНА SENIOR В ЛОНДОН

Решаваме да започнем нашата Walk London с Бъкингамския дворец, Трафалгар и докъдето стигнат силите. Преминаваме през няколко претъпкани шумни улички около гарата, тръгваме по дългата Виктория стрийт, а очите ми поглъщат всичко наведнъж – сградите, ярко червените автобуси щъкащи като огромни буболечки - бавно и достолепно, прочутите черни лондонски таксита и хората, с които се разминаваме. И разбира се, всички те, представители на различни човешки раси - черни, жълти, бели, с дръпнати очи, с тюрбани, без тюрбани – един истински съвременен Вавилон.
Скоро започват да се редят сгради с тъмнокафяви тухли – част от многобройните постройки на Бъкингамския дворец.

Ето я и Buckingham Gate с красиво изковани двери.

Преминаваме през тях и се озоваваме на голям площад. Сред него се откроява внушителният монумент в чест на кралица Виктория - дело на скулптора сър Томас Брок.

В центъра му е мраморната статуя на кралицата, гледаща към булевард The Mall. На другите три страни стоят мраморни статуи на ангели, а на върха се издига позлатената статуя на богинята на победата – Виктория, с две седящи до нея фигури на млади девойки.
Срещу монумента се издига  един от символите на монархическата власт в тази страна - Бъкингамският дворец – официална лондонска резиденция на кралицата.

Някога тук се издигал домът на херцога на Бъкингам. Както често се случвало с английските аристократи, обаче, при различните владетели, едни благородници се издигали, други изпадали в немилост. Та така се случило и с този херцог. Обвинен в държавна измяна, той бил обезглавен през 1521 г. През 1703 г. бъкингамската къща, както била известна, станала притежание на короната, а  през  1837 г. при встъпване в длъжност на кралица Виктория, официално е провъзгласен за дом на кралското семейство и символ на монархическата власт.

Приближаваме оградата, ограждаща двореца. Вътре пред различните входове караулите от кралската стража се поразтъпкват от време навреме. Не смятаме да чакаме, за да станем свидетели на театрото наречено „смяна на караула“, защото го считаме за изгубено време.

Много по-интересни са ми красивите паркове, които ограждат двореца – Грийн парк, Хайд парк и Сейнт Джеймс парк.

Впрочем, херцогът, за когото стана дума, бил страстен любител на градините и  въвел модата на подрязаните храсти и лехите с цветя. Нали знаете приказката за  онези досадни 200 години за поливане на английската морава.

Затова с удоволствие се снимаме покрай нацъфтелите храсти и многоцветни лалета.

След кратката фотосесия тръгваме по булевард The Mall.

Минаваме покрай оградата на Сейнт Джеймс парк, зад чийто стени, казват, била резиденцията на принц Чарлз и по английски красивата му жена Камила.

Не можем да пропуснем да не видим и стария замък - Сейнт Джеймс Палас, разположен в северната част на парка. Построен е с характерните червени тухли в типичната тюдорова архитектура.

Бил резиденция на Хенри VIII и основно седалище на кралския двор, след пожара на първата кралска резиденция - двореца Уайтхол. В Сейнт Джеймс Палас умира първородната  дъщеря на Хенри – МарияI, а в дворцовият параклис, който е срещу двореца, се съхраняват останките й. Дворецът не е отворен за посетители, затова се задоволяваме да направим няколко снимки на потъмнелите тухлени стени,

старинните порти, комините и назъбените парапети, свързани с барбикани, издигащи се до портите на сградата.

След това преминаваме през великолепния Сейнт Джеймс парк с езера,

храсти и цветя, с многобройни катерички, някои от които смело похапват от храната, която им подхвърля един англичанин -  навярно постоянен техен приятел.

От там тръгваме по улица MOLL, през огромния площад, където се издигат административни сгради на Адмиралтейството.

Зад  фасадите им се показва крайчето на Окото на Лондон. Сещате се  - онова високо виенско колело – една от лондонските забележителности.

И ето ни пред Адмиралтейската арка /ADMIRALTY ARCH/ с няколко аркади, през които преминават пешеходци и автомобили.

Още от далеч виждаме да се извисява колоната на адмирал Нелсън.

Докато изминаваме последните метри до площад Трафалгар, все по-често срещаме хора, тикащи велосипеди и облечени с дрехи от средата на ХХ век. В първият момент помислихме, че се събират статисти за някой филм.  Скоро, обаче, забелязахме, че на повечето велосипеди има надпис -  The tweed day.

Пристигаме на Трафалгар, а там пълно с мъже облечени в типичните английски зелени голфове и туидни сака,

жени с копринени рокли в стила на 40-те години на миналия век.

Дори прическите им – сплетените плитки и шапчиците на главите на жените, мустаците на мъжете и каскетите им – толкова автентично английско.

Боже,толкова странно се почувствах, сякаш някой магьосник ни е пренесъл в предвоенна Англия. Някои от тях позираха с удоволствие пред фотоапаратите на туристите, други си разговаряха приятелски, без да се смущават от насочените към тях обективи.Така им се изкефих ! Дори площадът не успя така да ме впечатли, както тези пременени в старовремски дрешки приветливи, симпатични люде. Като се върнах прочетох в Интернет, че на този ден ирландците почитат Св.Патрик, а традицията повелява да се обличат в зелени дрехи. Но чак, пък, толкова ирландци в центъра на Лондон? По-скоро англичаните са си направили свой прочит на този празник и са го посветили на туида. Знам ли? Както и да е – за мене беше истинско удоволствие да се размотавам сред тези толкова автентични англичани. Погледнете ги само. Прелестни са, нали?

А сега да обърнем внимание и на Трафалгар – най-прочутият политически площад на страната, с важно символично, социално и политическо място за лондончани. Поради тази причина туристите се тълпят тук. От някои фотоси бях останала с измамното чувство, че става дума за огромен площад. А той толкова е претрупан със сгради и туристи, че едва си намираш място.

Както стана дума, в центъра му се издига внушителната колона на адмирал Нелсън – победителят в битката при Трафалгар, с която била ознаменувана британската морска победа в наполеоновите войни. Колоната е издигната 1840-1843 г. по проект на арх. Уилям Рейлтън.

В основата на паметника са разположени четири внушителни бронзови статуи на лъвове, заобиколена е от два фонтана, разпръскващи разхладителни пръски.

В северната страна на площада се намира Националната Галерия,

а на изток - църквата Сейнт Мартин сред полята /Seint Martin in the field/. На площада пред Галерията се издига конната статуя на ДжеймсII -  на запад от входа и Джордж Вашингтон - на изток.

От Трафалгар, се отправяме към църквата Сейнт Мартин сред  полята. Нали трябва да добием първи впечатления, като как аджеба изглежда англиканската църква, макар, че знаех какво да очаквам. Както всички църкви и тя е построена на място, където през Средновековието е имало църква. По онова време тя, все още, е била извън крепостните стени на града Днешната сграда на църквата е в неокласически стил, построена 1722-1724 г. от арх.Джеймс Гибс. В предната част фасадата е с портик с фронтон подкрепян от коринтски колони.

Влизаме вътре. Църквата е правоъгълна петкорабна базилика, разделена от пътеките с аркади, оформени от коринтски колони.

В двете крила има галерии на втория етаж. Амвонът е скромен, дървен.

Както повеляват протестантските канони никакви статуи, икони, стенописи, платна изобразяващи жития на светци. Единствено таваните са украсени с орнаментирани панели.

 Докато се опитвах да направя няколко снимки на интериора, току до мен застана един японец и  ми направи забележка, че снимам – сочейки забранителната табела! Боже, щом японец ми прави забележка да не снимам, значи папарашките ми страсти ще бъдат подложени на жестоко изпитание тук…. Няма как, прибирам фотоапарата. Да вървим нататък.

ПЪТЕПИС ЗА ЛОНДОН

ДА БЪДЕ ЛОНДОН !

Докато прехласнати обикаляхме из най-ярките европейски столици, останали без дъх от възторг се любувахме на красиви европейски градове и романтични исторически градчета, все повече се терзаехме над хамлетовският въпрос „Да бъде, или да не бъде Лондон“. И ние, кой по-възторжено, като младата дама с мен, кой с по-умерен скептицизъм като моя милост, най-накрая решихме: „Да бъде“!

Защо ли аз - възторжената и запалена пътешественичка, този път запазих своите резерви към Лондон? Преди всичко от страх. Страх от това, че е толкова неизбродим този град, страх и от всичко в него – транспорт, порядки, хора, време, цени…..И все пак – как да пропуснем ЛОНДОН! Ох, как не искам да си призная, че остарявам, май? Дори фактът, че съм бедна и нещастна българска пенсионерка, все още не мога да преглътна. Затова докато съм в Лондон ще съм senior. Не звучи толкова обидно, а по европейски цивилизационно, не ли?

Без повече отклонения ще карам нататък. Време беше да  започнем да се готвим за голямото предизвикателство. Аз - да подреждам списък със забележителности, да не изпускам от вниманието си и съветите на други пътешественици за Лондон. Девойката - с обичайните организационни задачи - резервиране на самолет, хотел, обмяна на валута. Ох, за жалост, напоследък британският паунд се е наперил толкова високомерно пред еврото, та чак сърцето ми се свиваше, научавайки какви безсрамно високи са цените на английските хотели, в сравнение със западноевропейските. Оказа се, по-късно, че не само хотелите са безбожно скъпи…. За това избираме по-евтиният вариант, поне за пътуването – ще летим с WIZZAIR.

Вечерта, докато девойката се приготви, докато уточним отново програмата, докато резервира онлайн Pass карт за музеите, докато…  Като погледнахме -  станало един часа. А в три трябваше да ставаме. В четири вече се натоварихме на таксито и поехме към терминал 1. Последваха обичайните процедури по качване на самолета.

До сега, винаги с удоволствие и без всякакви притеснения съм летяла, но след случаят с изперкалото германче, за първи път сърцето ми се свиваше страхливо, та едва успях да подремна малко. Когато се приземихме благополучно на летище Лутън, и аз, този път, ръкоплясках неистово, и от сърце, на летците ни. 

Ето го, най-сетне, този мъглив, дъждовен остров, с неговата мрачна  слава за драматични, кървави битки за кралската корона, със зловещите разкази за Хенри VIII и неговите шест жени, с високомерната английска аристокрация, с многовековните закони изковавани през вековете и спазвани от поданиците на краля, за да стане този малък остров, една от най-великите империи в света. А ние с моето момиче, за осем дни, ще станем част от жителите Лондон.

Първо се заемаме с обичайните неща – да открием гишето за информация, да си купим билети за отиване и връщане до летището /ами ако останем без стотинки накрая!/, сетне да открием автобусът, на който да се качим. Шофьорът е много любезен, натоварва багажа, ние заемаме местата си….. и потеглямеееее! Пътуването продължава малко повече от час. Аз не мога да сдържам вълнението си, все още не повярвала, че съм на Албиона и упорито се взирам през прозореца към тучните поля. Постепенно зелените морави и хълмчета са заменени с първите малки тухлени английски къщички с техните градинки отпред. Колкото по-нататък вървим, толкова по-големи стават сградите – кои по-стари с потъмнели от времето сивокафяви или червеникави тухли, кои съвременни - от бетон и стъкло, но неизменно с градинки отпред. Ето ги и първите двуетажни червени автобуси! Значи няма лъжа и измама -  в Лондон сме. А сетне се ширва огромен, потънал в зеленина парк и моят гайд влиза в ролята си, за да ме информира, че минаваме покрай Хайд парк – прочутият Хайд парк. Докато аз въртя глава насам и натам, девойката предлага да оставим багажа си на гара Виктория – първата автобусна спирка. Според нея, в седем сутринта английско време, едва ли ще ни посрещнат с хляб и сол  в хотела. Така да бъде, не оспорвам доводите й, нали тя е водачът ми.

VICTORIA STATION. Слизаме от автобуса и се отправяме към гарата. Девойката ме води уверено напред, защото за наш късмет, два месеца преди това, беше в командировка в Лондон и успя да придобие първи впечатления от града. Не че иначе не би се справила. За закален гайд, като нея, няма непреодолими прегради щом има карта в ръка.

Отиваме на гардероба и предаваме багажът си на съхранение. А аз получавам първи ценови шок, научавайки цената за повече от шест часа престой – някъде над 40 български левчета! Как да не се задави една българска пенсионерка, когато става дума за такава сума! Отсега -нататък все така изтръпвах като чуех за цените на билети, храни. Но, на война като на война! Затова, преди да поемем към неизвестното се подкрепяме с по един кроасан и кафе. Вече сме готови за вълнуващите срещи с кралския град.

Helloooo, London! Една българска seniоr те поздравява!

ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН

З Л О П О Л У Ч Н О Т О    З А В Р Ъ Щ А Н Е

Накрая, остана да разкажа за трагикомичната случка с нашето отпътуване. В ранния следобед нарамваме куфарите и се отправяме към автобусната спирка на площад Рестаурадорес, за да вземем аеробуса за летището.

 Докато преминаваме през новия град,  дори успяваме да направим последни снимки на Лисабон.

 Пристигаме на летището и там разбираме, че самолетът за Париж има закъснение. Започна едно размотаване из летището, безкрайни снимки за убиване някак на времето…

Едно от нещата, които мразя е чакането. Непрекъснато търчах до таблото за информация, но нямаше изписано нищо ново.

Водачката ми нехае и разчита на електронното табло. Едва когато накрая избухнах, разтревожена не на шега, тя се надигна и с нехайна походка отиде да потърси справка от някое гише, кога най-сетне ще летим. И.......изведнъж я виждам да се връща с пребледняло лице, придружена от служителка на летището. Оказва се, че самолета ни едва ли не, ще отлети всеки момент...

Дори не мога да си спомня много добре последвалите няколко минути. Знам само, че побягнахме по коридорите на летището, придружени от служителката, за да можем да преминем през гишетата и граничния контрол. Там, разбира се, служителите заявиха безапелационно, че не могат да ни пуснат с бутилките порто в личния багаж.
- „По дяволите портото – просъсках гневно към дъщеря ми - оставяй им го, за да не изпуснем самолета“...

Така и направихме, и хукнахме, вече, сами към нашия терминал.  Сега само се чудя, как девойката се оправяше така мълниеносно по коридорите. А аз търчах след нея, останала без дъх. Със сетни сили стигнахме нужната ни зала.  След няколко минути, заедно с другите пътници, се отправихме към самолета.

Господи, докато пиша тези редове, сърцето ми отново се разтуптя, а тогава не знам как не получих инфаркт.....През цялото пътуване не пророних дума на девойката, толкова й бях сърдита. По-скоро, нямах сили дума да пророня. А и бяхме настанени на различни седалки. Заради закъснението, освен многословните извинения, беше поднесено допълнително вино за пасажерите. И френските пенсионери, с които беше пълен самолета, се отдадоха на буйна веселба. Само ние нито ядохме, нито пихме....

Все така смълчани слизаме от самолета. Ще нощуваме на летището.

Все още сърдита,  аз демонстративно се изтягам на една седалка, в една от притихналите зали на  парижкото летище, а виновната девойка остава да дежури до мен.

На сутринта след като се поосвежихме в тоалетните, веднага се насочихме към нашия изход. Този път бяхме първи там, много преди часът за полета. Докато се размотавах из залите на летището /все още сърдита/, пиейки кафе и кроасан, правейки снимки, станах свидетел на подобна на нашата случка.

Изведнъж от някъде изскочи някакъв мъж, почти обезумял, отчаяно търчейки по стълбите и с все сила крещейки - Анееееет.... Още чувам гласът му.
 „Е, поне не сме единствени. Има и по-трагични случаи от нашите“ – мърморя си подсмихвайки се и ядът ми полека-лека преминава.

Отивам при девойката, разказвам случката, давайки знак, че съм простила. Тя отново и отново се извинява. И тогава си признава, че от френските аеролинии, били изпратили имейл на телефона й - за новия час на полета - но тя не  очаквала такова съобщение и настояваше, че били длъжни да го изпишат на електронното табло.
Както и да е. Това беше нов натрупан опит от поредното ни пътешествие. Жалко само за портото.

Когато наближи часът за отлитане, видяхме как френската жандармерия качва в нашия самолет, някакъв мъж с белезници, и едва след това започнахме да се качваме и ние – редовните, примерни, български пътници.

Ако трябва да степенувам емоциите и впечатленията си от пътешествието до Португалия ще кажа, че бяха едни от най-богатите, най-щурите, най-запомнящите се. А Лисабон е един вълнуващ, романтичен, по домашному уютен град, който открадна завинаги сърцето ми.

Лисабон, обичам те!
   
   


                                               София – Лисабон – Синтра - София
                                                   13.04. -  20.04. 2012 г.