ЗА ВРЕМЕТО В БРЮЖ И ДРУГИ ИСТОРИИ

 

Ден трети

 

Сутринта се събудих от трополенето на дъжда по прозорците. Започнах да се питам в Брюж ли се намирам, или в Лисабон. Защото и тук, времето е по-променливо и непостоянно и от капризна плеймейтка. И докато стоя под горещия душ, си мисля, че  пролетта е дошла само в Гент, а Брюж, поради неизвестна за мен причина, е подминала. Нали ви казвам- омагьосан град! А аз никак не долюбвам дъжда, особено когато съм на пътешествие. Както и да е. Обличаме се по-топличко, вземаме чадър, и слизаме в ресторанта за закуската. Зареждаме моторите с гориво и сме готови за нови подвизи. Този път не забравяме да  вземем и ключовете с нас. Страх лозе пази.

Улиците са почти безлюдни. Ами да, в това понеделнишко дъждовно утро, или трябва от нема и къде да ходиш на работа, или да си щур турист! Стигаме площад Маркт. Забелязваме с радост, че панаиржийските павилиони са си тръгнали и без тях, площадът е придобил отново автентичния си вид. От там се отправяме към другия исторически център на града – площад Бург.



Магазинчето с коледните играчки, където забравяш за времето

 За да се стигне до него, първо се минава по Breidelstraat – малка старинна уличка, където магазинчетата за шоколад и подаръци са подредени в шпалир от двете страни, а витрините им те примамват неустоимо, макар че в този час на деня, разбира се, са все още затворени.

Част от фасадата на църквата Светата Кръв

 И ето ни на малкия живописен площад Бург. Карето от сгради, което го оформя е събрало на едно място административната, съдебна и духовна власт на  града, от средновековието до наши дни. Докато се наслаждавах на запазените  архитектурни шедьоври, за миг се опитах да си представя как на това място са се срещали аристократи и духовници, рицари и държавници, бюргери и книжовници, които със своите решения и дела са съзиждали могъществото на някогашното херцогство през вековете, а днес тези съхранени  исторически паметници са гордостта и паметта на този старинен град.
Точно срещу нас е една от най-запазените средновековни европейски административни сгради, в пищен неоготически стил, с  характерната си богата архитектурна орнаментика – някогашната  резиденция на фландърските херцози/днес кметство на Брюж/.

Сградата на кметството и част от ренесансовата сграда

Строена 1376-1420 година, тя впечатлява с готическите си прозорци, обрамчени с каменните си дантелени орнаменти, с многобройните статуи на някогашни херцози и херцогини, изправени гордо в каменни ниши, по цялото продължение на сградата. До нея в единия ъгъл се издига помпозно позлатена  ренесансова сграда. За нея в пътеводителя пише, че там можете да видите стаята на Чарлз V, с камина и дърворезбовани тавани от ХVІ в., но ние така и не попаднахме там. Май не можахме да открием точно входа, или по-вероятно, ни е домързяло да търсим повече. До нея, в северната част на площада, се издига барокова сграда от ХVІІІ в. – някогашно съдилище.

Срещу него, досами кметството се намира древната църква на Светата кръв /Basiliek Van Het Heilig Bloed/

Докато оглеждаме всички тези гиздосани старинни забележителности,    дъждът продължава да плющи, но ние, сгушени под чадъра снимаме упорито.  И тъкмо да кажа, че навярно сме единствените полудели туристи в този дъжд, в този ранен час, и в този град, ето че се изсипва цяла тумба японци. Знаете какви всеотдайни, ревностни пътешественици са и те, нали? Кой препасан с дъждобран, кой разтворил чадър, слушат учтиво и внимателно всяка дума на своя екскурзовод.



Прекрасната готическа зала, предизвикала недоразумението

А ние влизаме в кметството, където няколко впечатляващи исторически зали са предоставени за разглеждане от туристите.  И тука, заради една моя техническа грешка, едва не докарах инфаркт на любезната служителка, защото вместо готическа зала, кой знае защо съм записала кула. И докато купуваме билетите, аз любопитно се интересувам къде и как да стигнем до готическата кула. Боже, как се смути милата женица!  Припряно започна да търси в документите, дали, аджеба, тя не е пропуснала нещо, и смутено заобяснява, че няма стълби за кула, само на втория етаж ще намерим готическа зала.  Цялата ситуация притесни  и мен и побързах да се съглася с нея, за да не я притеснявам повече. Като си помисля как високомерно щяха да ме изгледат у нас, а и не само там, и назидателно да ми обяснят, че такова животно нема....На излизане, докато си вземахме чадърите от гардеробната, жената облекчено побърза да ни информира, че след консултация с колегите, потвърждава, че готическа кула за посещение няма. Какви морални норми имат тези белгийци за изпълнението на служебните си задължения, а? Разделихме се с цял наниз от усмивки.
 Преди да продължа по-нататък, да кажа какво все пак видяхме тук. Заради малкото недоразумение, побързахме първо да поемем по широкото  стълбище към втория етаж, за да видим въпросната готическа зала. С възхищение разгледахме пищните резбовани тавани, датиращи от 1402 г. На стените висят средновековни гоблени и картини със сцени от Новия Завет.

После слязохме на първия етаж, където има още няколко старинни заседателни зали с  богато украсени камини с гербовете на отделните херцогски фамилии,/само Болдуиновците са шестима/, с красиво резбовани тавани и тук, и с платна - представящи отделни исторически моменти от славните подвизи на техни величества и рицарското войнство, тръгнало на поход в защита на правата вяра. Е,  това, че са благородници, не им е попречило да позадигнат по пътя си религиозни реликви от източноправославните си събратя, ама ние благородно ще замълчим. Обикаляйки залата се озовахме лице в лице с бюста на един от  Болдуиновците.

И там пред него, аз пък гордо си припомних нашата патриотична история, как високомерните рицарски воини са били позорно победени от нашата войска, начело с цар Калоян.
 Напущаме кметсвото и  приближаваме  другата историческа забележителност - старинната църква Светата Кръв.Оказва се обаче, че единия от параклисите е в ремонт, а другия все още не е отворил двери. Обещахме си следобеда да се върнем непременно пак тук, и се отправихме към средновековния търговски център -  площад Маркт,

за да продължим с обиколката си. Преди това, обаче, направихме поредната серия фотоси на старинния площад и красивите сгради на него, на паметника в неговия център, овековечил няколко от неговите граждани, оглавили съпротивата срещу френската окупация през 1302 г. и разбира се кулата Белфор – един от символите на града.

Надзърнахме и в двора й, но макар да знаехме, че има стълби, които отвеждат до върха й, дори и девойката, отказа да изкачи тези 366 стъпала, заради няколко фотоса. После се снимахме и до файтоните, скупчени в единия край на площада, чийто собственици търпеливо очакваха своите клиенти.

Но ние с бодра крачка се отправяме към южната част на града, още повече, че дъжда вече беше спрял, а слънцето малко от малко подаваше глава през облаците.
Следва продължение.
 
   

ЯЖ И ПИЙ В БЕЛГИЯ!

Краят на ден втори

 

 

                Със сетни сили се добираме до ресторант Passion. Ама заглавието му какво предизвикателно, а? Да видим дали ястията, които се предлагат тук ще бъдат също толкова предизвикателни, и ще успеят да възбудят апетита ни.  Ресторантът се намира на площад Emile Braunplein,1, срещу кулата Белфор и църквата Св.Николас.

Решаваме, че не може при романтичната гледка насреща и хубавото време да седнем вътре, макар, че интериорът  е много уютен и приятен.

      Сядаме на една от свободните маси. Сервитьорът носи менюто. Не забравя да ни даде и визитка на ресторанта. Решаваме да си изберем по един от предложените гентски специалитети. Аз съм съблазнена от идеята да опитам говеждо задушено в тъмна бира. Прибавям и ябълково пюре към задушеното. Моята дъщеря, за разлика от мен, е с твърде консервативен вкус и не обича да рискува с непознати храни. Затова решава, че е по-безопасно да опита един пилешки гентски специалитет, пък каквото сабя покаже. За пиене? Leffe тъмна, разбира се – отговаря бързо девойката. Виж ти?! До сега където сме били, тя не се изкуши нито от бира, нито от вино, а кротко се наливаше  с нейните безкрайни безалкохолни. Само в ресторанта с фламенко музика в Мадрид пи чаша бяло вино. И в ресторанта за фадо музика в Лисабон – чаша мартини. А тук смело се налива с бира и твърди, че белгийската бира е висока топка! За това две мнения няма.За жалост се оказа, че в този ресторант няма точно тази марка. Затова след като огледахме дългия списък със светли и тъмни бири, се спираме на друга тъмна бира.

     И тук е мястото да споделя, че след белгийският шоколад, белгийската бира беше моето откритие. А аз, като една Златка, си мислех досега, че швейцарският шоколад е първият създаден в Европа, а то било Белгия. Заблуждавала съм се, че от чешката и от немската бира по-хубава няма, само защото съм се наливала с бира в Прага, и   съм  пила бира в Германия. И дори не съм подозирала  какво приятно изкушение е  белгийската бира. Но, както са рекли хората, по-добре късно, отколкото никога. Докато чакахме бирата, си припомних сухите факти, които бях прочела за нея. За това, че белгийците имат повече от 800/!?!/ вида бира, някои с над 400-500 годишна история. Как всяка пивоварна произвежда своя запазена марка бира. И как всяка бира си има собствен водоизточник и пивовар. То се подразбира, че голяма част от бирата, била създадена от онези мискини – монасите, в техните богати абатства и манастири.. То аслъ, като няма жени /е, намирали са му колая и на това, според много източници, нали?/ само на молитви даянили се? Оставало им е едното еденье и пиенье, нали? Освен това алкохолното съдържание на белгийската бира е висок. Започва от 6-7%, за да достигне до 12%.
    И тука искам да кажа две думи за нашия фаворит сред белгийските бири. Както всяка друга бира и Лефе се поднася в чаша със свой дизайн и с логото й. От него разбрахме, че е абатска. Знаех си аз, че братята монаси няма да те подведат. Ммммм,а какъв чудесен вкус! Голяма плътна пяна, лееееко сладникав вкус, букет от  плодов аромат, алкохолно съдържание – 6-7%. Други абатски бири, които опитахме бяха Сине тъмна, Гримберген, от светлата Дювел. А на другите не си направих труда да запомня имената им. 

     Донасят ни от новата бира и ние с наслада отпиваме и от нея, докато очакваме да ни донесат  блюдата. Моето е в голям керамичен съд, на девойката в порцеланов кастрон. Сервитьорът ни сипва от избраните ястия и оставя съдовете на помощната масичка, в които има още толкова като съдържание! Ако не и повече. Велики боже, такива ли гаргантюански порции ядат в Белгия?! За мене, освен ябълковото пюре, носят и чинийка с вкусни пържени картофки.

     Девойката обаче е силно разочарована. Според нея, вкусът на ястието, бил като на гъста пилешка супа, а тя от детските си години е намразила супите. Нормално, нали заглавието беше  waterzooi de poulet gantois нещо си. Заради гладът обаче, порови в чинията си. Аз великодушно й отстъпих картофките си. Моят специалитет ли? Тъмно месо, много тъмен, почти черен сос, вероятно от бирата. Вкусно, но малко тежичко за моя вкус. Добре, че беше, все пак, ябълковото пюре, да омекоти елегантно  вкуса. Дори си сипах допълнително. След като аз си хапнах пребогато, а дъщеря ми някак си позакърпи положението с картофките и бирата, ставаме колкото и да не ни се иска, защото път ни чака. Снимаме и пак, и пак, красивите старинни сгради – кметството, пощата,

безбройните къщи с причудливите фигурки по покривите си,

и най-сетне се отправяме към близката трамвайна спирка.

Май беше петица за гарата. Този път, обаче, дъщеря ми реши да се презастрахова от грешки, и докато купуваше билетите, се информира от ватмана за посоката. А той, хубавецът, подавайки билетите, горделиво заяви на английски, че щом сме в Белгия сме длъжни да научим езика им. Олеее, тоя ще да е някой белгийски атакист. Ние какво да направим, освен да се посмеем над случката. Както и да е. Въпросът е, че стигнахме благополучно до гарата. От там си взехме влака за нашето красиво  кукленско градче и пристигнахме по живо по здраво. Уморени, но щастливи се прибираме в хотела. 

        Добре, ама тука ни чака втората изненада за този ден. Оказва се, че вече е минало 22 часа и стриктните белгийци са залостили вратата. Ами сега?! Сутринта не взехме ключовете с нас, за да не ни тежат! Добре все пак, че има звънец на вратата - успокояваме се ние - и натискаме звънеца.  Някакъв глас се обажда по домофона и ние започваме да се извиняваме, че така и така значи, закъснели сме, нямаме ключове и висим пред вратата. Известно време никакво движение няма в хотела, и ние се виждаме, вече, как дремем на камените пейки до канала. След малко, от съседната уличка изникна  един от служителите на хотела, и докато отключва вратата, уж на шега ни казва, че току- виж, ни оставил да спим на улицата. Което значеше, спазвайте реда и дисциплината, дами! Ние в хор и гузно отговаряме, че това няма да се повтори. Пожелаваме си лека нощ и ние тихичко се прибираме в стаята. Лека нощ.

     Следва продължение

РАЗХОДКА С ЛОДКА В ГЕНТ

Ден втори – продължението

   Отново сме на моста Св.Михаил. След като направихме няколко панорамни снимки от него, слизаме по стъпалата му.

 

 

 

 

Стоим на кея на големия канал, а пред нас двете най-известни градски улици -  Граслей и Коренлей -  кацнали от двете му страни.

Някъде през ХІІ в. когато Гент, както и Брюж, бил един от най-проспериращите северни градове, на това място знатните му граждани започнали да издигат своите домове, впечатляващи  с красивата си архитектура и разнообразие.

На Коренлей били къщите на едрите търговци житари,

на Граслей

– на  търговци на подправки и зеленчуци,

и на заможни занаятчии от различните гилдии.

Тук бил и пристанът, от където тръгвали или пристигали натоварените със стока кораби.

     Не зная кое повече ни очарова – красивите, неповторими средновековни  къщи, издигнати до сами канала, или гъмжилото около нас.Това празнично пролетно настроение, което цареше наоколо, ни покори. Усмихваха ни се лицата на момичетата и момчетата, излегнати на кея или скупчени на групички, кротко отпивайки от биричката си и унесени в сладки раздумки. Усмихваше ни се ласкавото слънце и водата, усмихваха ни се туристите от корабчетата, които плаваха в канала. Прехласнати снимахме и  снимахме до премала.

Бавно се разходихме по кейовете и по тесните тротоари,  преминавайки по мостчетата ту на едната, ту на другата улица. После се върнахме на кея, от където тръгваха корабчетата, за да си купим билети за една от туристическите атракции – разходка с лодка по каналите на историческия град.

Цената на билет е 6.50 евро. Пристигна нашата лодка, натоварихме се на нея и обиколката ни започна.

Капитанът на корабчето беше и гид, при това много приказлив и духовит. Да не говорим с каква лекота и бързина ни предоставяше информация за историята на града, пред микрофона. Първо на фламандски, после на френски, английски и обратно. В същото време ловко маневрираше докато влизаше в един или друг канал, и не спираше да показва някои от забележителните старинни сгради,

покрай които минавахме, и да разказва техните дълги истории – ту за някоя старинна болница, ту за някоя старинна фабрика за бира или текстилна фабрика. Защото за разлика от Брюж, историческият просперитет на Гент продължава и до началото на ХІХ в., когато става първият индустриален град в Белгия.  Днес, градът е административен център на богатата провинция Източна Фландрия. Той е и университетски център. И тогава ми просветна, че една голяма част от тези младежки тълпи, които срещахме навсякъде, са си местните студенти, излезли на почивка в слънчевия неделния ден. Скоро навлизаме в един канал, и там виждаме да се отразяват във водите мрачните, непристъпни  каменни стени и многобройни бойници на средновековния Замък на графовете

– един от най-запазените средновековни фламандски замъци.

През различните времена замъкът е бил и монетен двор и затвор, и дори фабрика за памук.

        Като казах фабрика, да взема да ви преразкажа една от занимателните истории на нашия гид. Оказало се, че по време на развитието на тъкачеството в Гент, за нуждите на тъкачните фабрики трябвало амоняк. И тогава някой предложил любопитно ноу-хау, както бихме казали днес. Вместо да купуват скъп амоняк, същата работа да им свърши урината на малки момченца. Защо само момченца историята мълчи. Сигурно от целомъдрие. И така, всяка сутрин събирали урината от определените здрави момченца, срещу къшей хляб дет` се вика. Но, за да са сигурни в качеството й, все пак, имало дегустатори на тази урина. При потресения възглас на туристите, гидът ни философски заключи, че в онези времена, хората не били чак толкова придирчиви, щом ставало дума за насъщния. Историята ставала тъжна, когато момчетата поотраствали и урината им вече не била годна за употреба. Те трябвало да си търсят друго препитание: „- Нооо, -  продължи с усмивка и тънка ирония нашият чаровник – според патриотичното предание, някои от тях заминали в Холандия. Заминали там, да подпомогнат братята холандци да създадат тяхната бира Хайнекен!” Последните му думи бяха заглушени със залп от смях.

       Разходката продължава.

Връщаме се отново на главния канал.

Подминаваме двете славни улици, минаваме под моста Св. Мишел и  стигаме до края на канала, там от където сутринта ние бяхме дошли. Все така в шеги и приказки. Дъщеря ми, както  и останалите туристи снимат настървено. От брега няколко девойки весело ни махат с ръце, ние им отговаряме и сме толкова щастливи. Забелязах обаче, че младата дама пред мен, никак не  остана очарована, че любимият й маха така възторжено  на девойките от брега. Първо му направи строга забележка, а после мълниеносно започна да го прегръща и целува. Демек, зает е хубавецът. Малеее, че ревнива мома!  Дори един такъв дребен щрих от едно пътуване обаче ме кара да се усмихна, когато се върна назад в спомените. Както и да е.

       Накрая, капитанът обръща корабчето. Отново поемаме по обратният път, за да акостираме там, откъдето тръгнахме. Е, оставихме по някое евро на хубавеца за занимателната беседа и обиколката. Заслужи си наградата.
    Пообиколихме още малко  улица Граслей, където са повечето ресторантчета, но масите и целият кей  бяха докрай препълнени. Затова  решаваме, че ще ни е много по-уютно в ресторантчето, което си бяхме харесали, и без повече да губим време тръгваме към набелязаната цел. Напред с пълна пара, защото сме прегладнелииии!
            Следва продължение.

 ПРОЛЕТ В ГЕНТ

Ден втори

      Започва вторият ден от нашето белгийско приключение. Закуската в хотела е богата – от шунката, до  сирената, плодовете, плодовите млека и кроасаните, до кафето, соковете, и най-вече масълцето с неподправен истински вкус.

         След като похапнахме добре,  сме готови за нови завоевания. Неделя е и мисията ни днес е Гент. Тук е мястото да спомена, че моят водач е безпогрешен щом има в ръката си пътеводител. Безупречно се оправя и в метрото, но виж за автобусите и трамваите в новопосетените градове, не си дава много зор да проследи кой на къде отива. Поради тази причина, вместо да отидем на спирката, откъдето дойдохме в Брюж, кой знае защо отидохме на Markt да чакаме автобус за ж.п.гарата. Идва една четворка. Влизаме и купуваме билети. Когато купуваш от шофьора е малко по-скъпо – 2 евро билетчето. Самият шофьор е тържествено сериозен и пременен в униформа. Само той и ние. Потегляме. След една-две спирки започнах да пухтя подозрително. Защо, аджеба, няма нито един ранобуден пътник като нас?! Девойката нехае и очаква най-сетне да завием някъде. Колкото повече пътуваме, обаче, толкова повече се отдалечаваме от посоката за гарата. Избухвам. Девойката най-сетне заговаря невъзмутимия шофьор, за да й бъде обяснено, че, да, ще отидем и до гарата, но първо ще стигнем до крайната спирка на града. Изказването му предизвиква у мене изблик на  нервен смях. Не можах да  се стърпя да не започна с назидателен тон, да упреквам девойката. Тя, пък, нали е много обидчива, /няма на кого да прилича!!/ запазва ледено мълчание. След малко реших, че не си струва да си разваляме празничното настроение, опитах се да погледна философски на ситуацията и нехайно подхвърлих: „Какво по-хубаво от това -  цял автобус прави панорамна обиколка из Брюж само за нас, само за 4 евро! Това си е далавера, нали?!” Тука вече и двете започваме да се смеем като луди, което сигурно хич не се е понравило на белгиеца, задето така невъздържано нарушаваме неделното му спокойствие. Колкото повече  пътуваме към покрайнините на града, толкова повече започват да се мяркат прелестни едноетажни и двуетажни къщи сред красиви градини, потънали в зеленина, цветя и всемирна неделна тишина. Това навярно е брюжкият  Бевърли хилс. Не, няма грандомански палати като нашенските. Единственият лукс тук, навярно е голямата градина.Видяхме и как, където е имало старинна тухлена къща, се запазва автентичният й вид. Просто оставят само лицевата тухлена фасада с назъбения покрив, а зад нея започват да строят новата част на къщата. Стигаме крайната спирка. Шофьорът ни е приготвил нова изненада. Има си работна пауза човекът. Не си правя труда  дори, да сляза от автобуса и да направя някоя снимка, толкова съм ядосана. До гарата изпадаме ту в нервен кикот, ту в тюхкане, че сме загубили ценно време. Добре поне, че влаковете са през няколко минути.
     Преодолели принудителната панорамна обиколка на Брюж, най-сетне се качваме на влака. Не сте забравили, че в събота и неделя билетите са с 50% намаление, нали? След половин час пристигаме  на ж.п.гара Синт Питер.

Построена през 1913 г. за световно изложение в Гент, със своя еклектичен стил наподобяващ древен замък, с високата си часовникова кула до входа, и огромен остъклен навес, гарата наистина е  запомняща се. В центъра на гаровият площад има фонтан и една модернистична скулптура.  Цялото останало пространство е заето от онези уродливи, според мен, дървета. Тук за първи път видях обичайната гледка в Белгия и Холандия –  една огромна грамада от стотици колела – най-масовото превозно средство  по тези земи.
     Първата ни спирка ще бъде  Музеят за изящно изкуство, разположен сред Ситадел парк, южно от историческия център на града. И тъй като е сравнително близо до гарата, решаваме да стигнем до там пеш. Първо зърваме красива класическа сграда по подобие на римски храм, в стила на Паладио.

В нея е търсения от нас музей. Срещу нея е SMAK – музеят за модерно изкуство, който е с безлична фасада.

Както почти винаги, решаваме да пренебрегнем модерното изкуство, поради липса на време, или поне това ни е моралното оправдание. Влизаме в музея за изящно изкуство. Оказва се, че билетите са учудващо евтини за този богат на шедьоври и добре организиран музей. За мен, влизащата в графата + 55г. само 3.75 евро, за студентката само едно евро.

        Боже, винаги  изпитвам такава наслада от благоговейната тишина, която цари в залите на музеите, и от срещата със световните образци на старите европейски Майстори! Още по-хубаво е, че и посетителите не са много. Но и тук, както навсякъде в европейските музеи, не липсват майки с малки дечица. В първите зали са творците от ХV-ХVІ в. като Геераарт Хорентбут и неговият триптих на Св.Ана, северният гений на Средновековието – брабантският художник Йеронимус Бош  и неговите впечатляващи платна, сред които „Св.Йероним” и  „Христос носещ кръста си”. По-късно в зала 4, се натъкнахме на шедьовърът на Ян ван Ейк и брат му Хубертус – прославеният гентски  триптих „Поклонението на Божия Агнец”. Само че той  е тук за реставрация. Имаше някакъв робот  за работата по възстановяването му. Следващите зали са с шедьоври на творци от ХVІ-ХVІІІ в. Тук са  Рубенс  със „Св.Франциск от Асизи” и „Бичуването на Христос”, художникът от Гент Ян Янсенс с неговата „Блага вест”, Ян Провоост с „Голгота”, прекрасните пейзажи на бароковия художник Лодевик де Вадер, Франс Халс с „Портрет на жена” и още и още. В залите с творби от ХІХ-ХХ в. освен фламандски художници има и чуждестранни от периодите на неокласицизма, романтизма и реализма. Накрая в ротондата откриваме една чудесна колекция от скулптури, включително от големия френски импресионист - скулптора Роден.

Девойката беше дваж пъти по-очарована от този музей, защото за първи път, във всяка зала, за всяка картина намирахме кратко  описание, както за изобразяваната тема, така и за стила на автора. За пореден път, при  излизане от музей,  чувствам онази възторжена възвисеност от досега с прекрасното изкуство. Щастлива съм и заради това, че и дъщеря ми споделя този възторг. 

      На изхода питаме един служител, с какво превозно средство да стигнем до историческата част на Гент, а той лекомислено, както се оказа, заяви че можем и пеш, посочвайки с ръката си напред. И ние, нали сме страстни привърженици на пешеходните преходи, това и чакаме. Преминаваме през парка и по някое време се озоваваме според картата, на площад Синт Питер с някакъв монумент в центъра му.

Ама кой ти гледа паметници, когато вървиш с изплезен език, а слънцето препича! Дааа, оказва се, че за разлика от Брюж, Гент е решил да ни посрещне с най-топлият си пролетен ден. Вече съм смъкнала и шапката и пелерината,  а краят на едноименната улица не се вижда. Лошото е, че нито автобус, нито трамвай, нито такси минават по нея.     Най-сетне стигаме до един канал. 

Картината наоколо става по-живописна, с накацалите кокетни къщи над канала, с шлеповете и малките корабчета в него, привързани за кея.

Аз вече съм свалила и сакото. Но когато се оказва, че сме стигнали до главния канал, който ще ни отведе до историческия център, умората е забравена, а нетърпението се засилва. Най-сетне се изкачваме на старинния мост Св.Михаил /Sint Michiels/. Тогава оценявам защо си е струвало скитническото бродене из града. Гледката, която се разкрива пред очите ни, е красива като театрален декор. Просто не знаеш къде и какво да гледаш по-напред: потъмнелите каменни стени на старата едноименна църква в края на моста, трите кули в далечината - на църквите Св.Николай и Св.Баво, и на  Белфорт в срещуположния край на моста, или двете гиздави улици Граслей и Коренлей под моста, от двете страни на канала? Напрееед!!!

 

 

 

Белгийски шоколад и келтска музика

Краят  на деня

    Никога не съм считала за нужно да правя герой в разказите си нещо, което става за ядене или пиене, защото считах, че след като разказваш разпалено, как се възторгваш от платната на велики художници, докато обикаляш Прадо, Уфици, Тисен-Борнемиза, Орсе и още, и още музеи, или прехласнато съзерцаваш прекрасни средновековни катедрали, не върви някак си да вземеш да говориш за яденье и пиенье. Не, че не си припомням и досега ароматът на силното италианско кафе, невероятното сладоледено  разнообразие в италианската джелатериа, прекрасният вкус на ледено гранизадо в горещ испански ден, рибните пиршества в лисабонските ресторантчета вечер, или вкусът на френската лучена супа под монмартърското небе....

 Но виж, за белгийският шоколад, ако можех, бих написала  един шоколадов сонет! Още преди да стъпим на площад Маркт установихме, че по уличките на градчето почти на всяка крачка има магазини за шоколад, чийто витрини и рафтовете вътре са отрупани със сладкото изкушение.

Появил се за първи път по тези земи през ХVІІ в., съставът му и до днес е регламентиран със закон и е непроменим. И съм дълбоко убедена, че по тези географски ширини, този закон наистина се спазва, за разлика от някои други закони, в някои други страни. Купищата бонбони са наредени в красиви  картонени или метални кутии с различна големина, или натрупани върху многобройни табли. Пралини от бял и тъмен шоколад, пълни с лешников или бадемов пълнеж, бонбони с вкус на шампанско, коняк, бадем, плодове и какво ли още не, облепени с кокос или шоколадови пръчици топчета, всички  ръчно изработени. На нормални цени, на по-височки, и на високи цени. Ако не искаш цяла кутия, ти предлагат красиви картонени кутийки, и ти сам  си избираш, от който си вид искаш. Заради всичко това, не можехме повече да се разхождаме из града, сред тази шоколадова вакханалия и влязохме в първия попаднал ни магазин. Избираме си по един бонбон от всеки вид, за всяка от нас, някъде  към 250-300  гр. Сядаме на пейка до брега на един канал, и се започва дегустацията. Ммммммм, какъв изящен, фин, невероятен, примамлив, изкусителен вкус! И……. докато не ги изядохме, не мирясахме.
    Преяли с шоколад и преливащи от въглехидрати сме готови за нови подвизи. Напред, или по-скоро назад към историята. Предстои да посетим една от най-старите  и най-големи запазени болници в Европа – Синт-Ян- Хоспитал. Ето я.

Потъмнели дебели тухлени стени, конусовидни кули , островърх стъпаловиден покрив, готическа порта.

Влизаме вътре и откриваме големи зали, някогашни отделения за болни.  Днес болницата е и музей на част от творчеството на Ханс Мемлинг. Платната му са разположени из огромната зала и в някогашния параклис. Почти в средата на централната зала е реликвария Св.Урсула, създаден през 1479 г. от Мемлинг. Наподобява миниатюрна църква, чийто стени и портата се състоят от 14 панела, изрисувани със сцени от живота на светицата. В параклиса е  триптихът „Поклонението на влъхвите” създаден от Мемлинг през същата година, по поръчка на болницата.  Известен  е и като Ян Флоренс Триптих, по името на неговия възложител. Както и един великолепен „Портрет  на една Дама”. А  на триптиха с двамата светци Йоан Кръстител и Йоан Евангелиста, които били патрони на болницата, са изографисани сцени от техния живот. След като надзърнахме във всяко ъгълче из старинната болница, спирахме се пред всяко платно, излизаме и се отправяме към вътрешния двор на средновековния комплекс. Тъй като билетът важи и за старинната аптека, надзъртаме и там. Любопитно е да се видят старинните делви, теглилките, бурканите, където някога аптекарите са забърквали  отварите  от билки.

По стените са наредени мъжки  портрети от поне няколко века. Помислихме си, че са собствениците на аптеката, но се оказва, че тези строги, достолепни лица са на някогашните, както днес ги наричаме,  одитори. Охо, затова значи в тези страни има финансова дисциплина и ред. След толкова векове финансов контрол, няма накъде да мърдаш, нали?
   Докато се снимаме и зяпаме наоколо, виждам един коридор и тръгваме по него. Първо чуваме прекрасната музика, а после виждаме афиша за концерт за арфа с името на изпълнителя - Luc Vanlaere. Оказва се, че концертът е започнал току-що. Безплатен е, което значи, че може да се вмъкнем. Влизаме тииихичко в залата и скоро сме запленени от нежната като дихание музика. И не беше само арфата. По-късно музикантът започна да свири на старинна келтска флейта, да я редува с арфата, като изтръгваше от тях неземна, покоряваща и омиротворяваща музика. По- късно към тях прибави едни медни паници, от допира на които се раждаха също толкова нежни звуци. Постепенно започнах да се чувствам като невидима – и аз и светът около мен. И остана само музиката!
     Когато и последния тон утихна, гръмнаха ръкоплясканията. Тръгваме си като оставяме своята лепта до входа, и с чувството, че сме станали душевно по-богати. Дори пролетният дъжд и хладният ветрец, които ни посрещат навън, не могат да изтрият блажените усмивки от лицата ни.За съжаление дъждът се усилва. Дали ще продължи цяла нощ?  Май е време да се прибираме. Пътьом влизаме в един магазин, купуваме си  чипс и бира, и пристигаме в хотела. Връчват ни ключа, дават ни информация и за закуската. А, да, бяхме инструктирани, че имаме вечерен час и вратата се заключва в 22 часа! Това е положението Минке – ред и дисциплина!! Е, все пак, освен ключа от стаята ти връчват и ключ за входната врата.

      Иначе стаята е нормална като за  двузвезден хотел. За първи път, обаче, виждаме в хотел  библия, на едно от шкафчетата. Може би това е Белгия – яж, пий и се моли!  И не забравяй да спазваш дисциплината! Взехме по един горещ душ, полежахме около час, и дори се опитахме  да посричаме от библията на фламандски. После дойде ред на чипса и бирата. Тогава за първи път оценихме достойнството на белгийската бира, но за това по-подробно, по-нататък.

       За наше най-голямо щастие, дъждът все пак спря. Време беше да тръгнем да търсим романтични места за нощни снимки. И отново сме на стария площад.
Кулата е  красиво осветена, приказно красивите къщи срещу нея и те весело греят. Тук- там се мяркат и други търсачи

на романтични моменти. Но са учудващо малко. Започваме да гадаем дали дъждовното време,  или спокойния ритъм на живот на местните бюргери, не оказват своето въздействие и върху туристите?!  Какъвто и да е отговорът, ние за разлика от благочестивите граждани и гости на града,  ненаситно продължаваме обиколката си из старинните улички на притихналия град. От уличните фенери, водата в каналите изглежда сякаш  посипана с река от течно злато. 

         А после, ненадейно, пак ни връхлетя дъждът. Но ние все още не се предавахме. Девойката е много щастлива, че е открила точното  място на една от снимките в пътеводителя, и снима ли, снима. Тъй като няма жив човек по улиците, ми се струва, че всичко е толкова тайнствено красиво!  Започвам да изпитвам чувството, че сме единствените живи същества, попаднали по някакъв мистериозен начин в този, като че ли призрачен, приказен град….

       Олеле, наближава десет часа! Не бива още първата вечер да нарушаваме добрият тон, нали? Пристигаме запъхтени в хотела, грабваме ключа и скоро сме в леглата. Лека нощ, Брюж!