ПЪТЕПИС. МУЗЕИТЕ НА ИСТАНБУЛ

МУЗЕЯТ ЗА МОДЕРНО ИЗКУСТВО


Близо до Фатих парк вземаме автобус.

Пътуваме по булевард Ататюрк, минаваме покрай Акведукта, пресичаме Златния рог  по моста Ататюрк и накрая слизаме близо до крайбрежния булевард в квартал Топхане.

Крайбрежният булевард в Топхане

А в тази красива сграда е полицейския участък

След кратка разходка откриваме  уютно кафене и дъщеря ми предлага да изпием по един чай. Сядаме и поръчваме от ябълковия. По съседните маса са насядали мъже от различни възрасти. Някои пиеха чай, но повечето бавно и с наслада пушеха с наргилета.  

Девойката е осенена от идеята да си поръчаме и ние. На недоумяващият ми поглед отговаря, че е пробвала вече това удоволствие и не е толкова страшно. А аз, вместо да се разгневя и да й прочета едно нравоучително слово, най-лекомислено се съгласявам. След консултация със сервитьора, решаваме да е с дъх на киви. Ами да пробваме, авантюристки такива!

Носят чаят, който е толкова ароматичен и приятен, че поръчваме по още един. По някое време сервитьорът донася мангала с наргилетата и два мундщука. Защото аз тъкмо се чудех, като как ще лапам наргиле, ползвано от други хора.

Е, не знам за вас, /ако сте опитвали наргиле, де/ но аз нищо не усетих. Девойката току ми повтаряше, че не вдишвам правилно, убеждавайки ме, че наистина се усещал вкус на киви…бла-бла-бла. Освен задушаващ дим, нищо друго не изпитах. Както и да е. След като се поупражнявахме с наргилето, аз оставам да си допия чая, а моят кълавуз тръгва на кратко разузнаване, за да открие, дали из тези занемарени сокаци и мърляви барачки ще открие Музея за модерно изкуство – нашата цел.

Тъкмо вече бях започнала да се тревожа дали не е станала жертва на отвличане или ограбване, и ето, тя се задава доволно ухилена, с новината, че е открила музея. Дори успяла да упъти и неколцина западни туристи. Тръгваме по един съмнителен сокак. След завоя, пред нас, най-сетне се изпречва сградата на MODERN ART MUSEUM. Намира се на улица Antrepo 4 в квартал Каракьой, успоредно на широката крайбрежна улица Meclis-i-Mebusan, в сградата на бивш пристанищен склад.

Изглед към квартала от музея

На първия етаж са временните изложби и фотографска галерия, а на втория етаж е постоянната изложба. Та за нея ми е думата. Ние нали все се борим с остарелите си  архаични представи за агите, та и този път бяхме приятно изненадани. Не, направо бяхме покорени. Убедихме се, за кой ли път, че като всяка империя през вековете, Турция е имала и своя интелектуален елит във всяка област.

Залите на музея

Изложбата е озаглавена „Художниците в тяхното време“. Организаторите са  използвали за своята идея, думите на Ахмед Хамди Танпънар – една от най-големите турски интелектуални и литературни фигури на ХХ век, който казва: „Аз не съм нито в рамките на времето, нито изцяло извън него“. Фокусът е върху това, каква позиция заемат художниците чрез творбите си, и самите те като индивиди в обединяващата връзка между тях и времето.

Неназована от Ебри Югун

Експозицията е събрала заедно творби и художници от различни географски райони, периоди и школи, а обединяващата връзка между тях  е  времето, в което художникът живее и твори. 

Северен смог

Какво ли нямаше в тези картини - екзистенциални въпроси, феминистки подходи, сложните проблеми наложени от новата градска култура, житейски истории от Истанбул, опитът да се разберат хората от Анадола. Показана е и борбата срещу войната, смъртта и разрушенията, пресечните точки на абстрактното изкуство от различните периоди.

   

Някои от тези художници, живели и творили още в началото на 20 век, са се родеели и са били повлияни от френски художници като Сезан и пост-импресионизмът, експресионисти и фовисти като Матис и Дюфи.

Откриваме, че  както те по своето време са учили и работили, предимно във Франция, така една част от съвременните турски художници, днес, учат или работят в САЩ, скандинавските страни, Западна Европа.

Дори  и аз бях впечатлена от творбите, нищо, че все се присмивам над модерното изкуство.  Та така и тук. Дълго не сваляхме очи, от някои от картините, защото наистина грабваха сърцето.

Градското кафене

Е, имаше една - две инсталации, които ме затрудниха със своя идеен замисъл, но знаете, че е труден пътят към познанието. 

Като стана дума за тях, по някое време, близо до нас, настана лека суматоха. Както се оказа една посетителка, загледана в картините по стените, за малко да влезе в една от тези инсталации. Размина се. И на нея и на изкуството!

Злополучната инсталация

С една дума адмирации за турските модернисти и горещо препоръчвам този музей. Абе, да не би сервитьорът да ми е сложил и някоя люспица опиум в наргилето, та толкова ми хареса турското модерно изкуство?! Хи-хи-хи….

Ето такава страна е Турция – на противоречията. В нея има всичко – от авангардният стил на живот и творчество, до феодалните племенни порядки.

Накрая попаднахме в друга зала, която водеше към ресторант. Е, след толкова интелектуални напъни, които изчерпиха и последните ми живителни силици, време беше да заредим моторите с гориво. Да не говорим за прекрасният изглед, който се откриваше пред очите ни. Босфорът като на длан. Чак долавяш плисъкът на водата. Защото нали ви казах, че сградата е кацнала досами морето.

Девойката може и да си поръча салата Цезар, но ние заложихме на кюфтаци и на биричка. Те не са така вкусни като нашенските, защото не са от свинско месо, ама затова е биричката.

На терасата на ресторанта

Тръгваме си доволни, че посетихме този музей и се запознахме с изкуството на турските модернисти.
И все покрай паркчето Топхане, през малките криви и не особено угледни сокаци, се озоваваме на една артистична уличка с няколко кафененца и магазинчета, спретнати в модернистичен дух, напълно в духа на близкия музей. Обещахме си да се върнем, тук, за по чаша чай.

Добавете надпис

Прибираме се в хотела за кратък отдих.

Привечер излизаме и вземаме трамвая в посока Капалъ чарши, за да разгледаме Университета и Триумфалната Арка. 

Сградата на Университета

За жалост вечерта вече беше паднала и не ги видяхме в цялото им великолепие. От там помолихме пазачите да влезем в градината, за да заснемем Кулата Баязид.

Връщаме се и поемаме по уличките – гъмжащи все още с търговци и клиенти.

Ориенталски дух и търговия

Добавете надпис

Докато вървяхме и аз смело, и безпогрешно крачех напред, девойката изведнъж спря и тутакси заяви, че е осенена от прозрение. Според нея, за разлика от всички други западноевропейски градове, в които сме били - Истанбул бил единственият, в който съм се оправяла с лекота. Замислих се над този факт и установих, че е права. Дали пък нямам някакви спомени от минали прераждания?!? Дали не съм била изтръгнато от майка и род момченце, превърнато в страшен яничар във войската на някой султан, или отвлечена българска мома продадена за наложница в нечий турски харем……ха, ха, ха.

Каквато и да е причината, наистина в Истанбул се справях доста бързо с ориентацията. Но  като се има предвид, че се въртяхме предимно из историческият му център е обяснимо. И все пак…..

За кой ли път сме на площад Султанахмед. И той и фонтанът са огрени в пъстроцветни светлини. Правим няколко кадъра и яваш-яваш тръгваме по уличките към нашата махала. Пътем се отбиваме в ресторанта срещу нашия хотел, за по чаша бира, и се прибираме в хотела.

İYI GECELER, İSTANBULl.