ПЪРВИ ДЕН В ЛОНДОН

WALK LONDON ПРОДЪЛЖАВА

Чувствам се вече изморена и прегладняла. А и слънцето така напича. Като стана дума за него, да ви споделя каква нечувано приятна изненада ни беше подготвил Лондон. Аз нали все се жалвах от климата на Англия и какво, аджеба, ще правя в един град, в който по цял ден ще съм прогизнала от дъжд! Ееее, да, ама не. Ако щете вярвайте, през тези осем дни  не ни намокри една капка дъжд. Сутрин, когато излизахме, небето беше все още прихлупено с къде по-тъмни или по-сивкави облаци, но само след няколко часа грейваше слънце и то доста силно, та чак направихме тен. В интерес на истината, вятърът беше постоянното присъствие в тази наша история,  особено в ранните сутрешни часове и привечер. Пронизващ и хаплив, чак те кара да потреперваш зиморничаво. Но, това беше търпимо - свикнали сме на ветрове, ние морските чеда. Първите един-два дни, все не можейки да  повярвам на късмета ни, продължавах да  мъкна чадъра, но накрая се предадох и отказах да се запасявам.

А сега да се върнем на улица Странд.

Спряхме при първата мярнала ни се пицария /поне така се рекламираше/, хем да хапнем по една пица, хем да починем на една от масичките на тротоара. Оказа се  ливанско заведение, с рускиня сервитьорка. Да опитаме, все пак, ливанските „пици“. Трябва да призная, че така наречените „пици“  се оказаха две питки с пълнежа, който си бяхме поръчали. Аз, както винаги, с quattro formaggio. Въпреки съмненията и преките ни впечатления относно хигиената, питките бяха   изненадващо вкусни.

Заситили гладът и поотпочинали, ставаме и с бодра крачка поемаме по новия маршрут. Все покрай безкрайните редици внушителни правителствени сгради стигаме до

Заситили гладът и поотпочинали, ставаме и с бодра крачка поемаме по новия маршрут. Все покрай безкрайните редици внушителни правителствени сгради стигаме до Whitehall Place.

Минаваме и покрай площада където се провежда конският парад,

в движение снимаме паметникът на жените, загинали по време на Втората световна война,

паметникът на граф Спенсър Комптън – вторият министър-председател на Англия.

Става дума за далечната 1742-1743 година. Да не говорим, че още през 1215 г. в Англия е приета Магна Харта – първият документ в английската история, с който се защитават правата на феодалната аристокрация, бароните и ГРАЖДАНИТЕ на Англия, от действията на кралската власт. Не че тази харта се е спазвала и не са хвърчали глави -  и на благородници, и на обикновени хора. Но в продължение на столетия, хората са знаели, че имат както отговорности към короната, така и права…. А това възпитава и създава устоите на демокрацията. И то е нещо като английската морава, не ли? А ние с гайдите какво да кажем? Мисля, че не можем да им се сърдим на англичаните за високомерието,/най-вече на онзи, подпухнал от уискито благородник и държавник с пурата/, особено към такива малки народи като нашия….. Това не прозвуча много патриотично от моя страна, май?
Следва Ричмънт хаус. Скоро виждаме и шпиловете на Уестминстърския замък, в който  заседава Парламентът на Англия - една от най-прочутите сгради в Кралството.

Уааау, каква величествена архитектура. Но, за сега, само минаваме покрай него, защото в пътеводителя, който получихме, горещо ни препоръчват да посетим сградата с гръмкото име Royal treasure house.

И ние, решихме да използваме нашите PASS-карти, за да видим за какво иде реч. На това, което последва, му викам измамената камила.

Видяхме една старинна средновековна сграда, изпразнена от съдържание. То и за това имаше още само едно испанско семейство, навярно и те с PASS. Дори не проявих интерес каква е историята на тази старинна сграда, защото и последните ми силици бяха изцедени, докато изкачвах тесните извити стълби.

Както и да е.
От там - обратно в посока към Уестминстърското абатство.

Минаваме покрай църквата Сейнт Маргарет

и продължаваме

към гара Виктория – аз, почти, залитайки от умора. Но когато моят гайд, споменава, че наблизо има друга църква, която не е за изпускане, старият боен кон наостри уши и се заклатушка упорито след водача си….

Уестминстърската катедрала.

Внушителна романо- католическа сграда, от края на 19 в. Проектирана в ранно християнски византийски стил от викторианския архитект Джон Франсис Бентли. Основният камък е положен през 1895 г., а откриването й е през 1903 г. Да не се бърка с катедралата Св.Петър в Уестминстърското абатство.

Влизаме вътре. Веднага разбираш, че си попаднал в католическа църква – изографисани икони, стенописи по стените и тавана, огромен стенопис в дъното на главния олтар.

В единия край на църквата откриваме и мраморният саркофаг на кардинал Херберт Воган – основател на катедралата.

Присядаме хем да си поемем дъх, хем да се полюбуваме на интериора. Когато решаваме да си тръгнем, аз се престрашавам да направя няколко снимки. Слава богу, никой от енориашите не ми прави забележка.

С последни сили докуцуквам до гардероба на гарата. Прибираме багажа си и стигаме  до метрото.

Там зареждаме ойстър картите, които си носим от София, и се качваме в мотрисата. На станция Euston слизаме. Аз оставам на пейките пред станцията, а девойката отива на кратко разузнаване. Връща се и с бодър глас рапортува, че  посоката е вярна и хотелът трябва да е  наблизо. Тръгваме. В началото, в очакване на „близкият хотел“ се държах някак. Но колкото повече улици пресичахме, толкова повече аз се скапвах и почти през сълзи се жалвах - „къде е този проклет хотел, и наистина ли вървим към него“. Боже, как и кога стана, че си разменихме ролите -  аз в ролята на капризното мрънкащо детенце, а девойката търпеливо и майчински да ме успокоява!

Когато  тръгнахме по Bloomsberry street се поуспокоих, защото знаех, че на тази улица е хотелът ни.  Най-накрая видях табелите – Hotel Grecham. Типична тухлена постройка на два етажа с градинки отпред. Фасадата е приемлива, да видим какво ни чака вътре. Нали хотелът щеше да бъде нашият дом през следващите осем дни. Влизаме в така наречената рецепция – едно миниатюрно стайче. Администраторката индийка е учтива, но не може да се нарече радушна. Регистрира ни, предупреждава ни да си оставяме ключа на рецепцията и го подава, все така отегчена. Отправяме се към стаята си, която е на първия етаж.

Олеле, това ли е стаята, за която изсипахме толкова пари?! Като си спомних, че за  по-малки суми получихме тризвездни хотели  в Брюксел, Виена, Прага, Барселона. А това, божем, се титулуваше двузвезден хотел. Водачката ми се опита да се оправдае и да го защити с мотива за скъпотията  на хотелите в Лондон. И дебело подчерта, че сме почти в центъра на града, а това си има своята цена. Аз побързах да се съглася с доводите й, все още, критично оглеждайки малката стая, оскъдната остаряла мебел, неработещият телевизор, липсата на хладилник…. Макар че, все пак, човек не яде в хотела си когато е в Лондон, right? Единственият лукс беше нещото оформено по английски тертип - мраморна камина.
Да не говорим за размера на банята. Разстоянието между вратата и мивката е толкова, колкото да се промушиш, за да стигнеш до душ-кабината. Но стига съм ги одумвала. Положителното беше, че шкафчето под мивката беше препълнено с рула тоалетна хартия, камериерът /подозирах, че е усмихнатият индиец, когото заварихме в рецепцията, защото друг персонал не срещнахме през тези осем дни/ всеки ден стриктно трупаше все нови и нови сапунчета, въпреки че не ги използвахме. И всеки ден сменяше бельото и хавлиите! А за мене  това е най-важното. Е, за мивката с топла и студена вода знаете. Но аз повече не можех нито да мисля, нито да говоря, нито да стоя на краката си. Дотътрих се до банята за един топъл душ и веднага се мушнах в леглото.  В девет часа вече бяхме в леглата и заспахме мъртвешки сън.
Good night, London!