ВТОРИ ДЕН В ЛОНДОН-ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

WALK LONDON -ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

Излизаме от Алберт Хол, пресичаме Kensington Road и се озоваваме в Хайд парк.

Там, точно срещу концертната зала, се издига мемориалът на Алберт.

В центъра на внушителният монумент е позлатената фигура на принца. Мемориалът завършва с голям християнски кръст. Над балдахина се виждат скулптурни групи с други златни фигури. На фриза са изобразени лицата на бележити композитори, архитекти, поети, художници и скулптори. С една дума по кралски пищен паметник на любимия съпруг - от любящата съпруга.

А дали е така? Аз все си мислех, че през цялото време кралица Виктория е свирела първа цигулка, а очарователният й съпруг стоял в сянка и за убиване на времето строял по някоя концертна зала или паметник, или свирел на цигулка за удоволствие. Оказва се, обаче, че до смъртта му, той  дирижирал положението в кралството. И нали бил хитър Кобург, постоянно заплождал жена си, за да има тя с какво да си отклонява вниманието от държавните дела. Все пак това са девет /!!/ деца. И на нея какво й оставало освен да ходи с издут корем и да изпада в нервни кризи, че не може пълноценно да управлява кралството си. Добре, че Алберт й направил тази услуга да почине млад - хем да я отърве от по-нататъшни раждания, хем да се захване малко по малко да ръководи наследеното си кралство… Тук май прекалих с антироялистките си настроения, а?!

  

Снимаме мемориалът и нас си - в нозете на принца, и тръгваме из огромния парк.

 Великолепно оформен с прекрасни нацъфтели храсти, дървета, многоцветни алеи.

Не напразно е прочут този парк, ей.

Такава красота. Ето го и езерото The Serpentine.

Покрай нас тичат, разхождат се или просто блаженстват по пейките - столичани и туристи - радвайки се на слънчевия неделен ден.

Паркът завършва с впечатляваща арка – Wellington Arch.

Построена през 1825 г. от крал Джордж IV като възпоминание за британската победа  над Наполеон. Преминаваме през нея, а  в ъгъла на парка откриваме и  конна статуя на  Уелингтън. Кой по дяволите беше този  воин на нейно кралско Величество? Кратка справка при чичо Гугъл ни открехва вратата на познанието. Става дума за английския адмирал Артър Уелсли, удържал победа над французите през 1808 г. някъде из земите на Португалия. Заради това получава благородническа титла - херцог на Уелингтън.

В ъгъла на Хайд Парк, освен конната статуя е издигната триумфална арка с квадрига, в чест все на този Уелингтън.

Срещу нея има скромен паметник  на незнайния воин. Съдейки по войнишките униформи става въпрос за Първата или Втората световна война. Документираме и тази част от военно-историческата история на Англия и продължаваме

…

Вече сме на прочутата улица Пикадили.

Скоро се озоваваме на  едно от най-оживените места в Лондон – Piccadily  Circus.

Тук са струпани театри, кина, ресторанти. Но най - много са хората и уличните артисти и музиканти. В по-голямата си част - чернокожи младежи, които под звуците на хип-хоп музиката се въртят и превъртат като маймуни, изпълнявайки шеметните си номера при бурните ръкопляскания на бели тийнеджърки.

Подминаваме без да им отделяме кой знае какво внимание и виждаме един от емблематичните фонтани на Лондон – красив бронзов паметник със статуя на гръцки бог на любовта.

Издигнат през 1892-1893 г. със средства на филантропа лорд Шафтсбъри. Поизчакахме да се доредим и ние, за да се увековечим пред него, а сетне продължихме.

От улица на улица

достигаме до друг известен район – Чайна таун, който оповестява своето присъствие с голяма порта.

Както е видно от името, отвсякъде те приканват реклами на ресторанти с китайски имена. Виждаме и една китайска красавица в традиционни дрехи, раздаваща автографи на заплеснати по хубостта й бледолики мъже.

В края на Чайна таун започваме да се оглеждаме за някой английски пъб, защото вече сме доста изгладнели. Харесваме си един, но  женственият англичанин-сервитьор ни обезкуражава, заявявайки, че няма свободни места. Карай да върви, ще опитаме другаде. Връщаме се отново сред гъмжащата от тълпи Пикадили и се насочваме към Лестър скуеър. Избираме един пъб, приемат ни любезно, но с уговорката да изчакаме на бара, докато се освободят места. А вътре - задимено, носи се не особено приятна миризма от кухнята, където се пекат прочутите говежди английски стекове. Отказваме се. Излизаме.

На отсрещният тротоар виждаме приятен италиански ресторант – IL PADRINO. Не знам доколко е италиански, защото вътре се носи шотландска музика, а барът е в типичен английски стил. Освен пици, има и английска кухня. Може би персоналът е италиански?! Решаваме да започнем с най - популярното меню – fish and chips. И бира, разбира се.  За мене   един  пинт Гинес, как иначе. Девойката ще кара на вода. Донасят панираната риба – никакъв вкус, дебела панировка, картофите – средна хубост. Но като си изпих биричката, горе-долу заситих глада. Ех, къде са лисабонските рибени пиршества! Добре поне, че в сметката е включен и сервиза, та да не се чудим какъв бакшиш да оставим.

Поотпочинали, заситени, излизаме на улицата. Девойката ме прилъгва да се приберем пеш – хем да разгледаме Лондон под нощните светлини.

Пък и то било на един хвърлей място. И аз, нали така си останах, една наивница на средна възраст, /то вече не е и средна, ама да не издребняваме, нали?/ на драго сърце се съгласявам.

То наистина не е кой знае колко далече, но ако си извървял някъде към десетина километра, при това с нови обувки, става вече big problem.

Много скоро престанах да се наслаждавам на замъгления сиянен град осеян със светлини и пак започнах да пъшкам, да въздишам, и все по-често да питам кога ще стигнем.

Щом тръгнахме по  Toтнъм Корт Роуд се успокоих, че наистина сме близо до Блумсбъри стрийт. Ето го и нашият хотел. Исках само да взема един душ и да се добера до леглото. Толкова изморена се чувствах. И само се питах - Лондон ли е толкова огромен, или аз съм вече в тази „романтична“ възраст, когато силиците започват да не достигат?! Нямам желание, дори, да коментирам впечатленията си от изминалия ден. Да спим, да спим.
Good night, London!