ПЪТЕПИС ЗА МАДРИД

ВСИЧКИ ЛИ ОБИЧАМЕ ФЛАМЕНКО?

Спомняте ли си невероятният филм на Карлос Саура “Кармен” и незабравимите Антонио Гадес и Лаура дел Сол с тяхната възбуждаща, нежна, предизвикателна, френетична игра. И възпламеняващият кръвта съпровод на китара на Пако де Лусиа? Това беше един страстен, любовен филм за фламенкото - този невероятен танц, който е начин на живот на една нация. Години наред носих в сърцето си необуздания възторг към фламенкото. Навярно това е и една от причините да изберем Испания.
Заради това, още на втория ден, след завръщането ни от Толедо и след  кратка почивка, последвана от вечеря, се отправяме към Гранд Виа. Пресичаме я, и продължаваме по Кайе де ла Монтера. Скоро се озоваваме на площад дел Сол, а след няколко пресечки сме вече на Плаза Майор - центърът на Хабсбургски Мадрид.

Но, за всичко това по-късно. Сега ние имаме друга цел. В нашия пътеводител е отбелязано, че не далеч от площада, близо до пазара Сан Мигел, се намира един от най-известните фламенко ресторанти - така наречените таблао. Там пишеше още, че за да сте сигурни, трябва да си направите предварителна резервация. Но тъй като дъщеря ми нямаше доверие на сънливия ни администратор, решихме сами да видим как стоят нещата, и за кога можем да си резервираме места.

Излизаме през една от портите на площад Майор и след няколко улички, моят непогрешим гид ме ситуира пред вратата на Таблао Лас Карбонерас.  Влизаме вътре и изразяваме горещото си желание да посетим спектакъла.  И дали защото сме чужденци, или служителят е видял томителния ми, умоляващ поглед в очите, а може и от комерсиална гледна точка да е решил, че още двама посетители все някак ще приемат за вечерта. Платихме куверта и ни поканиха да заповядаме в 22 часа за представлението. Успяхме! Още тази вечер ще слушам и гледам фламенко музиката и танца, които потопяват испанците в тяхното духовно преживяване дуенде.

Този танц - фламенко води корените си от мавританското изкуство, както впрочем и китарата. Самата дума фламенко идва от мавританската дума фелак менгу и означава селянин беглец. Разбира се, в него са преплетени и цигански ритми, има и еврейско, и християнско влияние. Това е музиката на низвергнатите, на бедните, преследвани и нещастни хора, които чрез музиката и танца, са дали израз на своите мисли, чувства, оплаквали са своя нерадостен живот. Но в него има и нещо прекрасно и красиво, защото се говори за любов, за страст, за смъртта в името на любовта, или заради нея. Разказвам всички тези неща на дъщеря ми, докато се мотаем по площад Майор, в очакване на часа.

Щом наближи 22 часа отново се връщаме в таблаото. Ние сме от първите нетърпеливи посетители. Разговорливият касиер ни разположи на висока масичка, точно срещу сцената. 

Залата на ресторанта не е много голяма. Точно срещу бара има издигната дървена сцена, където се разиграва спектакъла, а около него са наредени маси, като за банкет, които сервитьорите трескаво зареждат. Скоро се изсипа голяма група туристи.... и започна голямото ядене. 

Ние си поръчахме по чаша бяло вино, поднесено с маслини. 

Когато търпението ми почти се изчерпи, се появи конферансие, което произнесе кратко встъпително слово на някакъв странен испански, който дори ние с дъщеря ми, незнаещите испански, доловихме. Навярно тази група са били каталунци?!

 
Както и да е. Осветлението изгасна и на сцената се появиха китаристът, певците и три танцьорки, които седнаха пред тях на столове. Прожектори осветяваха сцената.
Тишина. И тогава китарата започна да плаче. След нея последва протяжния тъжен глас на певеца, който започна да изплаква своята болка.

Танцьорките стояха като истукани, напрегнато заслушани в този безрадостен стон, изтръгнат от сърцето. Малко след това едната от тях, най-старата, скочи с изпънато тяло и започна да пресъздава с тялото и движенията си своя танцов тъжен роман за една изгубена любов. Отначало движенията на ръцете и тялото са деликатни и меки, и потропването с токовете е ритмично. Другите две танцьорки и певците, дружно пляскат с ръце в такт с музиката. Това е един разказ за любовта, страстта, мъката и радостта от споделената любов и последвала раздяла. Постепенно ритъмът се засилва, воплите на певеца стават все по-горестни, а тялото на танцьорката започва да се върти все по-бързо, с по-бързи движения на краката и ритъмът, ритъмът, който създава с токовете те подлудява и омагьосва. Този накъсан, тревожен, отчаян вик на предадена и изоставена жена, която се върти все по-вихрено, все по-страстно, говори и за смърт, и за отмъщение, или за самоубийство....... И...край. Една любов е умряла, разбивайки сърцето на своята героиня. Историята е приключила.

След нея последва танцовият разказ на втората танцьорка.  И отново имаше, и страст, и съблазняване, и еротичен апотеоз на любовта. Но китарата отново проплака, певецът зави протяжно, тялото затрептя във все по-бърз ритъм, тропотът на токчетата забарабани като картечен откос и стана все по-бърз, задъхан. Полата се вее все по-високо, последен вик за пощада, и рухва бездиханна на земята още една измамена, изоставена жена и нейната предадена любов.

Но животът продължава. На сцената изскача най-младата танцьорка. Танцът й е нежен, закачлив, но невинността е изчезнала и тя вече безсрамно флиртува с мъжете, вдигайки полите нагоре, извивайки кръшното си тяло, предизвикателно и арогантно перчейки се пред по-старите от нея жени. Мъжът е вече неин и само тя ще споделя с него, и постеля, и чувства. Но измамникът не мисли така. Скоро, и тя започва да се гърчи в агонията на ревността и страстта. Мъката все по-яростно нахлува в нея, ритъмът е бесен, тялото се върти като полудяло, и останала без дъх, жената замира.

Най-накрая, напред излиза танцьорът, който дотогава пригласяше и стоеше отзад. С мощни замахвания на краката, издаващи грубата сила на мъжа, бавно и тържествено обикаляйки сцената, въртейки се в ритьмът на танца, започва и той своята изповед, пред изоставените любими, разказвайки им своята любовна история. В него сякаш тлее гняв, който при най-малкия порив на вятъра ще избухне в пламъци. И колкото повече разказва, извивайки тялото и ръцете си, толкова повече, яростта от измяната нахлува в него. И тогава той експлодира. Този френетичен танц, този бесен ритъм, те не могат да се опишат. Ти стоиш почти бездиханен и зашеметен, и екзалтиран, и лудо пляскаш, заедно с останалата публика, викаш браво. И тогава осъзнаваш значението на думичката дуенде. Този екстаз, който изпитваш, когато духът на танцьора се сплита с духа на музикантите и с публиката. С изненада усетих по бузите ми да се стичат сълзи. Добре че беше тъмно......

Ами това беше моят прочит на този неповторим спектакъл. Скоро светлините бяха запалени, аз успях да си поема дъх и да сляза на земята. Е, имаше в залата, макар и единици, като моята дъщеря например, които останаха почти равнодушни и кротко наблюдаваха спектакъла, други дояждаха, каквото все още имат в чиниите . Както казват руснаците “ на вкус и цвет товарищи нет“.

Снимките в залата бяха забранени, но виждайки прехласнатия ми поглед, бурните ръкопляскания и скандирания, дъщеря ми успяла да заснеме едно кратко клипче, та когато ми домъчнее много за Испания, да си го пущам. А аз дори не съм забелязала.

На излизане успях да се добера до танцьорите, които бяха толкова уморени, сякаш изстискани като лимон, но се усмихваха стоически. Все пак са артисти. Дадоха ми автографи на една красива рекламна картичка на тяхното заведение, която ще пазя като скъп спомен.

Прибираме се пешком, през все още шумно пулсиращия град, макар че минаваше полунощ. Доста дълго време вървяхме мълчешком, но веселата гълчава на площад дел Сол ни разведри и вече успокоени, весели, щастливи, особено аз, се прибрахме в нашия хотел.

Лека нощ, Мадрид.

ПЪТЕПИС ЗА ТОЛЕДО

ПАНОРАМНА ОБИКОЛКА НА ТОЛЕДО

На 70 км. от Мадрид, на високо плато със стръмни склонове, заобиколено от трите страни от р.Тахо, се издига старинен, средновековен град, с многовековна история. Градът е Толедо. Първи римляните са оценили стратегическото му значение и са го превърнали в непристъпна крепост и военна колония. После се заредили вестготи, маври и всеки оставил своя отпечатък върху града. Докато през ХІ век кастилският крал Алфонсо VІ го превзема. От тогава чак до ХVІ в. Толедо се превръща в богат, преуспяващ град и столица на Испания, наследил своите предшественици и съхранил за поколенията културните и религиозни традиции на народите, живели някога на тази земя.

И ето, виждате отново, две възторжени туристки, допуснати доброволно зад  дебелите му крепостни стени. Разбира се, че това съм аз - вашата стара, словоохотлива познайница и моя безпогрешен навигатор, обикалящи неуморно улици, площади, замъци и катедрали. Единственото ни оръжие е малкото фотоапаратче, с което снимаме непрекъснато всеки архитектурен и религиозен шедьовър. Понякога дори под неодобрителните погледи на толедските пазители на старини и укорителните подмятания на дисциплинираната ми водачка.

Площад Закодовер

В едната си ръка стискам торбичката със сувенири. Някога на това му викали военна плячка, която за разлика от нас, била задигана със сила.  Водачът на бойните ни походи е с вечната карта в ръка и бутилка вода. Защото, макар и подходящо облечени в летни дрешки, пак сме зачервени от слънцето, което бая си припича. Каква ли жега е тук през лятото?!

А сега накъде? Връщаме се отново там, откъдето рано сутринта, започна нашата обиколка на града - централният площад  Закодовер. Той най-сетне е оживен от тълпите туристи и забързани делови жители на града. Тентите и чадърите на ресторантчетата и кафенетата, околовръст, са опънати, а всички маси са заети от прегладнели и ожаднели туристи. Магазините са отворили гостоприемно врати, а зад витрините им пробляскват саби, мечове, арбалети и всякакви, примамващи туристическото око сувенири. До една от вратите на сувенирно магазинче гордо се е изправил рицар в пълно бойно снаряжение, като верен страж. По протежението на витрините на съседния магазин, рекламата примамливо подканя - мазепан, мазепан, мазепан, прочутият толедски бадемов марципан. И туристът се тълпи, купува, зяпа, снима.

Ние обаче имаме още една задачка. Трябва да открием статуята на най-прочутия испанец - романтичният, безумно смел и наивно смешен Дон Кихот, станал нарицателно име за всеки възторжен идеалист и безумен мечтател. Затова минаваме под арката на една от сградите, спущаме се по няколкото стъпала…И там, на една от съседните улички виждаме гордия идалго в бойни доспехи.

Щрак, щрак, първо аз, после ти, заеми по-романтична поза за спомен на бъдещите внуци, де, подканяме ме девойката, и аз се изпъчвам гордо до прочутия идалго.
После сядаме в първото изпречило ни се ресторанче и си поръчваме меню дел диа – първо: салата със сьомга/това беше любимата ми салата в Испания/, второ: стек /е, оказа се малко жилав, ама за прегладнели хора като нас, не е проблем/, трето: тирамису/ тук вече удоволствието е пълно, особено за девойката/. И една бира за дамата в прелестната възраст, моля!

След обилният обяд бързичко се изнасяме към площада. Атракционното влакче е почти пълно и след няколко минути ще потегли от площада. От една любезна французойка разбираме, че билетите се продават в една от съседните улички. Търчим до там, връщаме се с билетите и скоро потегляме.

Започва панорамната ни обиколка на града, която трае около 45 минути. Първо се спущаме по стръмните улички на града, после излизаме на околовръстния път. И започват да се редят крепостни стени, мостове, каменни непристъпни порти. Горе по склоновете живописно е накацал града. По цялото протежение  на хълма, от всяка точка се вижда замъка Алказар, защото е издигнат горе, на върха на платото. Жалко че не успяхме да го разгледаме.

Замъкът Алказар

Недалеч от него се виждат островърхите кули на катедрала Примада, и камбанариите на някои от многобройните църкви на града, както и старинните къщички, скупчени сякаш една върху друга. Докато влакчето бавно обикаля, виждаме в далечината каменните мостове Алкантара и Сан Мартин.

Под тях  тихо се плискат водите на река Тахо. Следват непристъпната порта Камброн, новата и антична порта Бисагра, със заплашителните назъбени кули на върха и дебели каменни стени, които са пазели града от чужди, неприятелски войски. И сякаш времето е спряло, а аз съм средновековен пилигрим, достигнал най-сетне пред каменните стени на града и търсещ портата, през която да влезе. Когато влакчето спира отново на площада, разбирам, че приказката е към своя край.

В късният след обед, претоварени с незабравими впечатления, вземаме автобуса от площад  Закодовер и поемаме към гарата за обратния път. Когато стигнахме там, тогава видяхме в цялата й прелест красивата, старинна сграда на гарата в Толедо, построена в стил мудехар. Със своите сводести арки над вратите, дантелените каменни корнизи над тях, оформените в типичен арабски стил врати и прозорци, кулата с часовника…. 

 
Правим последни снимки и се отправяме към пропускателния пункт на перона. Качваме се на влака с мъничко тъга,защото знаем, че  никога повече няма да видим този многовековен, старинен град. Но спомените и снимките отново и отново ще ме връщат в старопрестолния, достолепен град Толедо.

Жалко само, че времето отново не ни достигна и не успяхме да посетим къщата на Ел Греко.
Adios, Toledo!

Когато се озовахме отново на гара Аточа, докато се насочвахме към изхода попаднахме на прословутия тропически кът на тази гара. Наистина е красиво измислено. Сред цялата тази суматоха от пристигащи и заминаващи, запъхтени и изнурени пътници, откриваш, че изведнъж си попаднал в едно прохладно райско кътче. Този прекрасен оазис е оформен от различни видове палми и десетки други зелени дървета и храсти, цветя, и красиво оформени алпинеуми. За да е картината пълна има и изкуствено езерце, в което мързеливо плуват водни костенурки. За радост не само на децата. От двете страни на този живителен рай има подредени павилиони с различни сувенирни стоки. Но най-хубавото е, че гара Аточа се намира почти в центъра на Мадрид, докато в Сеговия…. Но това е една друга история.

                                                                 

ПЪТЕПИС. ТОЛЕДО - ГРАД НА ТРИ КУЛТУРИ

СИНАГОГАТА САНТА МАРИЯ ЛА БЛАНКА                                

Докато все още сме в еврейския квартал и на същата улица /спомняте ли си, че току-що излязохме от Манастира Сан Хуан де Лос Рейес и вече вървим по улица Католикос?/, не можехме да пропуснем да не хвърлим един поглед, на един друг от символите, в този многовековен исторически град. Град, в който следите от мавританска и еврейска религия и култура се преплитат с католическата. Става дума за Синагогата Санта Мария ла Бланка.  Затова, с бодра крачка се отправяме към новата ни цел.  Скоро се озоваваме пред висока каменна стена.  Влизаме и попадаме във великолепен, озеленен двор с палми, високи дървета и зелени храсти. Сградата в двора е скромна, едноетажна, без допълнителни декоративни украси. Пристъпваме през скромната порта на храма.

Ама, я първо да си кажа урока, пък сетне ще ахкам и припадам от възторзи. Според нашия пътеводител, тази древна синагога е една от двете синагоги в града, построена през ХІІ век със средства на един равин, с библейското име Йосиф. Но тъй като била строена по времето, когато господстващ бил мудехар стил, напомня донякъде на джамия.  През 1405 г. испанците слагат ръка върху него и храмът бил осветен като християнски. Дето се вика, получава се три в едно.

Влизаме. Вътре храмът искри от белота. Стени, колони, арки са стерилно бели. Може би затова се нарича ла Бланка?! По протежението на целия храм има няколко редици колони, оформящи аркадите. Колоните завършват с капители, които са в сиво-кафеникав цвят и оформени с гроздове шишарки. Арките над тях са украсени със сложна, фина, прекрасна мазилка, изрисувана с шишарки и палмови дръвчета. Над арките има малки прозорци оформени в арабски стил с много красиви орнаменти. В арабски стил с изящен артистизъм и фин рисунък е и фреската на тавана.

В дъното на храма е олтара в бароков стил, за да напомня и за християнското присъствие. Така този храм е съхранил в себе си, синтеза на трите религии и архитектурни влияния. Само не разбрах има ли нещо типично за синагога, освен дето е строена с еврейски пари и за евреи. Не се заинтересувах и дали е действащ храма. По-скоро е само исторически паметник и галерия, защото по стените висяха майсторски изпълнени графики. Вътре обикаляше една доста голяма младежка група /от бъдещи художници може би/, която внимателно разглеждаше графиките. Но не малка част от тях, като мен, с папарашко нахалство снимаше интериора, въпреки забележките на уредничката. Разглеждаме с удоволствие  и графичната изложба, и накрая си излизаме.

В двора посядаме на сянка под едно огромно дърво за кратък отдих.  И тогава забелязваме малко магазинче. Влизаме вътре и намираме голямо разнообразие от графики и литографии от толедски забележителности.  От тук си взех литографията "Смъртта на граф Оргас" на Ел Греко, за която ви писах по-рано.

    

Накрая решихме да посетим и йезуитската църква Сан Илдефонсо, та да приключим с поклонническия туризъм за деня. Известно време вървим по улица Алфонсо ХІІ, минаваме покрай някакъв /католически май/ Университет. Сградата му е в стил мудехар, подразбира се, с красиви арабски орнаменти и мозайки по фасадата. После свиваме по улица Сан Роман и накрая излизаме на едноименен площад.

Сан Илдефонсо е барокова църква в типичен стил паладио с колонада.  Фасадата е украсена със статуи и изсечени кралски гербове. Над тях корниз и още един ред колони и нови статуи.

Изкачваме стъпалата на храма и влизаме вътре. Касата е  до вратата, а там под красив позлатен полиптих седи любезна касиерка, която заявява, че снимките са забранени. Купуваме си билетчета, разглеждаме храма, който между другото не беше кой знае колко впечатляващ.

Площад Зокодовер

Излизаме и се отправяме към центъра, за да похапнем и да се подготвим за заключителното пътешествие - панорамна обиколка на Толедо с атракционното влакче Зокотрен.