ПЪТЕПИС ЗА МАДРИД

ВСИЧКИ ЛИ ОБИЧАМЕ ФЛАМЕНКО?

Спомняте ли си невероятният филм на Карлос Саура “Кармен” и незабравимите Антонио Гадес и Лаура дел Сол с тяхната възбуждаща, нежна, предизвикателна, френетична игра. И възпламеняващият кръвта съпровод на китара на Пако де Лусиа? Това беше един страстен, любовен филм за фламенкото - този невероятен танц, който е начин на живот на една нация. Години наред носих в сърцето си необуздания възторг към фламенкото. Навярно това е и една от причините да изберем Испания.
Заради това, още на втория ден, след завръщането ни от Толедо и след  кратка почивка, последвана от вечеря, се отправяме към Гранд Виа. Пресичаме я, и продължаваме по Кайе де ла Монтера. Скоро се озоваваме на площад дел Сол, а след няколко пресечки сме вече на Плаза Майор - центърът на Хабсбургски Мадрид.

Но, за всичко това по-късно. Сега ние имаме друга цел. В нашия пътеводител е отбелязано, че не далеч от площада, близо до пазара Сан Мигел, се намира един от най-известните фламенко ресторанти - така наречените таблао. Там пишеше още, че за да сте сигурни, трябва да си направите предварителна резервация. Но тъй като дъщеря ми нямаше доверие на сънливия ни администратор, решихме сами да видим как стоят нещата, и за кога можем да си резервираме места.

Излизаме през една от портите на площад Майор и след няколко улички, моят непогрешим гид ме ситуира пред вратата на Таблао Лас Карбонерас.  Влизаме вътре и изразяваме горещото си желание да посетим спектакъла.  И дали защото сме чужденци, или служителят е видял томителния ми, умоляващ поглед в очите, а може и от комерсиална гледна точка да е решил, че още двама посетители все някак ще приемат за вечерта. Платихме куверта и ни поканиха да заповядаме в 22 часа за представлението. Успяхме! Още тази вечер ще слушам и гледам фламенко музиката и танца, които потопяват испанците в тяхното духовно преживяване дуенде.

Този танц - фламенко води корените си от мавританското изкуство, както впрочем и китарата. Самата дума фламенко идва от мавританската дума фелак менгу и означава селянин беглец. Разбира се, в него са преплетени и цигански ритми, има и еврейско, и християнско влияние. Това е музиката на низвергнатите, на бедните, преследвани и нещастни хора, които чрез музиката и танца, са дали израз на своите мисли, чувства, оплаквали са своя нерадостен живот. Но в него има и нещо прекрасно и красиво, защото се говори за любов, за страст, за смъртта в името на любовта, или заради нея. Разказвам всички тези неща на дъщеря ми, докато се мотаем по площад Майор, в очакване на часа.

Щом наближи 22 часа отново се връщаме в таблаото. Ние сме от първите нетърпеливи посетители. Разговорливият касиер ни разположи на висока масичка, точно срещу сцената. 

Залата на ресторанта не е много голяма. Точно срещу бара има издигната дървена сцена, където се разиграва спектакъла, а около него са наредени маси, като за банкет, които сервитьорите трескаво зареждат. Скоро се изсипа голяма група туристи.... и започна голямото ядене. 

Ние си поръчахме по чаша бяло вино, поднесено с маслини. 

Когато търпението ми почти се изчерпи, се появи конферансие, което произнесе кратко встъпително слово на някакъв странен испански, който дори ние с дъщеря ми, незнаещите испански, доловихме. Навярно тази група са били каталунци?!

 
Както и да е. Осветлението изгасна и на сцената се появиха китаристът, певците и три танцьорки, които седнаха пред тях на столове. Прожектори осветяваха сцената.
Тишина. И тогава китарата започна да плаче. След нея последва протяжния тъжен глас на певеца, който започна да изплаква своята болка.

Танцьорките стояха като истукани, напрегнато заслушани в този безрадостен стон, изтръгнат от сърцето. Малко след това едната от тях, най-старата, скочи с изпънато тяло и започна да пресъздава с тялото и движенията си своя танцов тъжен роман за една изгубена любов. Отначало движенията на ръцете и тялото са деликатни и меки, и потропването с токовете е ритмично. Другите две танцьорки и певците, дружно пляскат с ръце в такт с музиката. Това е един разказ за любовта, страстта, мъката и радостта от споделената любов и последвала раздяла. Постепенно ритъмът се засилва, воплите на певеца стават все по-горестни, а тялото на танцьорката започва да се върти все по-бързо, с по-бързи движения на краката и ритъмът, ритъмът, който създава с токовете те подлудява и омагьосва. Този накъсан, тревожен, отчаян вик на предадена и изоставена жена, която се върти все по-вихрено, все по-страстно, говори и за смърт, и за отмъщение, или за самоубийство....... И...край. Една любов е умряла, разбивайки сърцето на своята героиня. Историята е приключила.

След нея последва танцовият разказ на втората танцьорка.  И отново имаше, и страст, и съблазняване, и еротичен апотеоз на любовта. Но китарата отново проплака, певецът зави протяжно, тялото затрептя във все по-бърз ритъм, тропотът на токчетата забарабани като картечен откос и стана все по-бърз, задъхан. Полата се вее все по-високо, последен вик за пощада, и рухва бездиханна на земята още една измамена, изоставена жена и нейната предадена любов.

Но животът продължава. На сцената изскача най-младата танцьорка. Танцът й е нежен, закачлив, но невинността е изчезнала и тя вече безсрамно флиртува с мъжете, вдигайки полите нагоре, извивайки кръшното си тяло, предизвикателно и арогантно перчейки се пред по-старите от нея жени. Мъжът е вече неин и само тя ще споделя с него, и постеля, и чувства. Но измамникът не мисли така. Скоро, и тя започва да се гърчи в агонията на ревността и страстта. Мъката все по-яростно нахлува в нея, ритъмът е бесен, тялото се върти като полудяло, и останала без дъх, жената замира.

Най-накрая, напред излиза танцьорът, който дотогава пригласяше и стоеше отзад. С мощни замахвания на краката, издаващи грубата сила на мъжа, бавно и тържествено обикаляйки сцената, въртейки се в ритьмът на танца, започва и той своята изповед, пред изоставените любими, разказвайки им своята любовна история. В него сякаш тлее гняв, който при най-малкия порив на вятъра ще избухне в пламъци. И колкото повече разказва, извивайки тялото и ръцете си, толкова повече, яростта от измяната нахлува в него. И тогава той експлодира. Този френетичен танц, този бесен ритъм, те не могат да се опишат. Ти стоиш почти бездиханен и зашеметен, и екзалтиран, и лудо пляскаш, заедно с останалата публика, викаш браво. И тогава осъзнаваш значението на думичката дуенде. Този екстаз, който изпитваш, когато духът на танцьора се сплита с духа на музикантите и с публиката. С изненада усетих по бузите ми да се стичат сълзи. Добре че беше тъмно......

Ами това беше моят прочит на този неповторим спектакъл. Скоро светлините бяха запалени, аз успях да си поема дъх и да сляза на земята. Е, имаше в залата, макар и единици, като моята дъщеря например, които останаха почти равнодушни и кротко наблюдаваха спектакъла, други дояждаха, каквото все още имат в чиниите . Както казват руснаците “ на вкус и цвет товарищи нет“.

Снимките в залата бяха забранени, но виждайки прехласнатия ми поглед, бурните ръкопляскания и скандирания, дъщеря ми успяла да заснеме едно кратко клипче, та когато ми домъчнее много за Испания, да си го пущам. А аз дори не съм забелязала.

На излизане успях да се добера до танцьорите, които бяха толкова уморени, сякаш изстискани като лимон, но се усмихваха стоически. Все пак са артисти. Дадоха ми автографи на една красива рекламна картичка на тяхното заведение, която ще пазя като скъп спомен.

Прибираме се пешком, през все още шумно пулсиращия град, макар че минаваше полунощ. Доста дълго време вървяхме мълчешком, но веселата гълчава на площад дел Сол ни разведри и вече успокоени, весели, щастливи, особено аз, се прибрахме в нашия хотел.

Лека нощ, Мадрид.