ПЪТЕПИС ЗА МАДРИД. БАЗИЛИКА АТОЧА

НА ЦВЕТНИЦА В БАЗИЛИКА НУЕСТРА СЕНЬОРА ДЕ АТОЧА

А сега е вече време да се впусна в свои води и да започна да ви разказвам за.........църквите, разбира се. Но преди да започна, искам да споделя общите си впечатления от църквите в Мадрид. Бях чела толкова много за това, какви ревностни католици са испанците. Има си хас, та нали йезуитският водач Лойола е испанец. Да не говорим за великия инквизитор Торквемада. А те са пипали с твърда, да не кажа желязна ръка, а понякога и кладите са влизали в употреба, когато е било нужно! Затова очаквах, че църквите ще са отворени денонощно, че ще са препълнени с богомолци, че отвсякъде ще кънти величествена, божествена музика от орган, ще се леят ангелогласни песнопения на монахини. Особено като се има предвид, че бяхме там по Цветница. Е, да ама не! Бях си направила дълъг поменик от църкви, които да посетя, но когато пристигахме там, някои се оказваха под ключ, представете си, и то посред бял ден. И тогава попадахме в някоя непредвидена, изпречила се на пътя ни църква. Това първо.

Второ, и в тези, в които влизахме, присъствието беше или символично, или ние се явявахме единствени, отишли там на среща с Бога. Е, малко повече народ имаше в няколко църкви на Цветница, но определено не беше това, което очаквах. Ех, къде са наследниците на Торквемада, да видят това, та да се обърнат в гробовете си, от срам и гняв. И как би им се искало навярно, да скочат от гробовете и да спретнат набързо клади за атеистите, които да горят с дни.

След като планираното за този ден пътуване до Сеговия се провали, решихме да посетим най-близката църква до гара Аточа. Тръгваме по някакви улици, консултираме се безполезно с някакви полицаи, и накрая моят безпогрешен гид се справи сам с картата,  довеждайки ме пред портите на Кралската Базилика де  Аточа. Една, от трите римокатолически базилики в Мадрид.

Според най-старите хроники, още от времето на Реконкистата, тук някъде е имало пасбище, наречено Точа, където е открита изгубена икона, от някогашен доминикански манастир, изграден на това място.

Поради лошото състояние, в което се намирали останките от манастира, през 1890 г. той бил реконструиран и изграден като църква, в неовизантийски стил.

По време на френската окупация църквата е почти разграбена и разрушена, поради което после е реставрирана.

Второто разрушение на храма е по време на Гражданската война, когато комунистите искат да изличат от земята, колкото се може повече храмове и дворци. Е, да, когато толкова векове църквата е стискала за гушата един народ, в един момент и на него му се е приискало, да се отърси малко от този средновековен гнет.

Ей, ей, да не си помислите, че съм върл атеист. И аз, като повечето българи, съм ритуален християнин. Сещаме се за Бога, само когато видим зор, не ли?Та по това време са разграбени и унищожени много културни и религиозни ценности, съхранявани в базиликата.

Едва през 1951 година, църквата е реконструирана и преустроена по проект на Франциско де Мора, и е придобила днешния си вид. Пристигаме до портите на храма. Отпред, мургавелки продават палмови клонки и цветя.  Ето и малкото, потънало в зеленина  дворче, на църквата. В центърът се извисява скулптурата на Св.Доминик, създателят на доминиканския орден.

Влизаме вътре. Службата вече е започнала. И тук започват разочарованията ми. Както казах - няма песнопения, и най-вече, не кънтят звуците на орган. То и нямаше орган, в интерес на истината. Богомолците са насядали на скамейките /и то повечето мои набори, дето вече мислят със страх за отвъдното/, а отпред, където е главния олтар, са се изправили четирима свещеници - по двама от двете страни. Двамата са с по-богати одежди, което значи, че са с по-високи санове, и един през друг се редят да говорят, говорят, говорят..... А народът слуша.

   

А и вътрешността на църквата е семпла  - бели, изчистени стени и само олтара е украсен. Нека не забравяме, че църквата в този си вид е само от 1951 година. Още при влизането, дъщеря ми изрично забрани да снимам. Но щом видя, че не смятам да спазя уговорката, се отдели и отиде да седне, на най-отдалечената от мен пейка.

Кога, ако не сега, когато всички са потънали в дълбок религиозен размисъл, пресмятат прегрешенията си, и не искат да се огрешават с разпри в такъв момент, а аз да изпусна момента, и   да  не направя поне една снимка!  Абсурд.

След като разбрах, че светите отци нямат намерение да свършват скоро, и аз няма да мога да обиколя храма, за да направя повече снимки, давам знак на гида си, че се изнасяме.

Смятаме да се отправим към Пасео дел Прадо. Но тъй като до църквата съзрях красива сграда в неовизантийски стил, любознателното ми сърце не устоя на изкушението, да не надзърне и там.

Оказа се, че това е мавзолей на важни фигури от мадридския политически живот - Panteon de Hombres Ilustres. Влизаме вътре. Посреща ни любезен служител, който макар да не знае английски, се опитва да ни разкаже нещо, от историята на тази гробница.

Разбирам го. Цветница е, скучае, а не може да напусне работното си място. И разгеле, две заблудени туристки. Щом вижда, че изваждам фотоапарата, опитва вяло да реагира, но по настойчивия ми вид, разбира, че е по-добре да се оттегли с достойнство.

А някои от мраморните гробници са наистина разкошни. Веднага се набиват на очи различните скулптурни изображения над отделните гробове. На представителите на буржоазните партии, скулптурните композиции представят покрусени богини, небесни ангели и херувими. Обаче, пред тези на работническите водачи, яки мъжки фигури са се счепкали в люта схватка, символизираща борбата между пролетариата и капитализма, навярно?! Заедно, но не съвсем. На тези размисли ме навеждат, и кратките данни на плочите под портретите им. Макар написани на испански, разбираш политическите им пристрастия. 

Но, ето че пред лицето на Бога няма борби, противоборства и всички кротко почиват вечния си сън. След като обиколихме и заснехме обстойно всички тези гробници и залата с красиви витражи, се разделяме дружелюбно с пазача, и продължаваме по пътя си.