ПЪТЕПИСИ. МУЗЕИТЕ НА МАДРИД

ОБИЧАТЕ ЛИ МОДЕРНО ИЗКУСТВО?

Преди  да продължим обиколката си из този очарователен, красив град, решаваме да се подкрепим в някое от ресторанчетата в близост до Прадо.

Поръчваме си меню дел диа, включващо салата или супа, основно и десерт. В цената влиза и хляб, безалкохолно, бира или вино по избор. Цените варират от 10 до 13 евро, което е съвсем прилична цена, за туристи икономична класа като нас.

Носят избраната от нас храна и водата. Ех, пийваше ми се една студена биричка в тази жега, но това значи, вместо да покоряваме мадридските забележителности, да си направим сиеста като испанците и плановете ни да се провалят. А никой от нас не помисля да проваля дълго обмислян план.

Всъщност, след един-два дни започнахме да прилагаме испанският опит, защото аз не можех да издържам такива дълги маратони. Тук е мястото да ви кажа, че докато бяхме там, термометрите не  паднаха под 25-26 градуса, а в България, преди да тръгнем, беше паднал последния сняг. Друго си е Средиземноморието.

Ето и оберкелнера в ресторанта. Не бях срещала по-гръмогласен, по-шумен, по-артистичен шеф-зала от него. По едно време започна и да пее. Това окончателно ни развесели и очарова. И това е духът на Испания.

Но време беше да пришпорваме конете за поредния поход. 

Най-напред минаваме през парк Ретиро. 

Портата на парка

Тези странни дървета-гъби ме впечатлиха много

Моят всеотдаен гуидо

Време е за едно ледено гризадо в горещия следобед

От там покрай красивата сграда на Министерството на земеделието. 

Скоро се озоваваме до един площад, с разпръскващ прохлада фонтан. 

Срещу нас се червенее гара Аточа.

Продължаваме по улица Санта Изабела. В дъното на улицата, на малко площадче се намира галерията за модерно изкуство Рейна София.

Тук, в ролята на опитен екскурзовод не мога да вляза, но не мога да се стърпя да не изкажа некомпетентното си мнение, като представител на така наречената широка публика. Суета сует.

И така да си дойдем на думата. Обичате ли модерно изкуство? Да, ама не, поне що се отнася до моята бедна дилетантска персона. Когато се подготвях за пътуването ни до Испания, това беше най-трудният въпрос от плана. Но аз като една примерна ученичка, твърдо бях решила да се "прежаля" и най-сетне да се изправя очи в очи с това предизвикателство. Старателно изчетох за всички течения в модерното изкуство - кубизъм, сюрреализъм, абстракционизъм и всякакви други изми. Както и за художниците, творили в тези стилове.

Разбирам много добре, че всеки творец иска да остави своя диря в изкуството. Ако и това да са неговите халюцинации, сънища /абе, възможно ли е човек да сънува такива шантави сънища и при това цветни?!/, въображаеми пейзажи, нямащи нищо общо с действителността. Но чак такова развихрено въображение и такова неистово съчетаване на цветове и форми?!

Модернистите твърдят, че достигайки пълно отрицание на класическите норми за красота постигат хармония, чрез техните странни геометрични форми, невероятни същества, тела и предмети. Ами да видим.
     

Сградата, в която се намира галерията, е построена през 1781 година от Франсиско Сабатини. Предвидена е за болница. Едва в края на ХХ век е извършена мащабна реконструкция, включваща и два остъклени външни асансьора. Добре, че бяха те, иначе кой знае дали бих се прежалила да стигна до ІV етаж.
Официалното откриване става през 1992 г., а галерията е кръстена на името на кралица София.

Показваме комбинираният си билет. Следва щателна проверка. Оставяме чантите си на гардероб. Започваме огледа на тази тера инкогнита.

В началото влизаме в малък вътрешен двор /патио/ потънал в зеленина.

Тук получаваме първият челен удар при вида на скулптурната творба на Жоан Миро, която е нещо.....като нищо на света. Започнах да гадая що е то - куче, крава, жена в еротична поза!? Не намерих отговор и побързах да я заснема. Та как се казваше творбата?!

Постоянната изложба започва от втория етаж.В секцията са изложени творби на испански и други художници от края на 19 и началото на 20 век - Хуан Грис, Дали, Миро, Пикасо.

Екстравагантният Салвадор Дали е казал: "Нещо или е лесно или е невъзможно“. Разглеждайки неговите "ДНК араби", "Максимална скорост на Рафаелова Мадона", "Меланхолия", както и всяка друга картина изложена в залите на музея се убедих, че за мен модерното изкуство е нещо невъзможно.

Ето, заставаме пред картината на Хуан Грис "Цигулка и китара". Докато я разглеждах  помислих, че гледам дулата на два автомата, а то какво било?!
Не, наистина, не мога да разбера какво красиво и понятно има в портрета на жена, на която едното око и едната гърда, почти са си разменили местата. Повече не смея да коментирам, за да не си навлека гнева на някой естет, и  за да не ви падна съвсем в очите.

Някъде по средата е залата, в която се намира "Гуерника" на Пикасо, поставена зад стъкло с оловно покритие. Но преди да попаднем там, минаваме през една по-малка зала, в която има множество ескизи, рисувани от Пикасо, за отделните части на картината -умрелият кон, виещата от болка по загубата на детето си майка, главата на войника, бика.

И ето ни пред монументалната икона на испанското модерно изкуство. Да, шокиращата, нечовешки раззината уста на покрусената жена, конят, бикът, войникът - всички тези символи са наистина един гневен вик срещу войната, срещу насилието. И са вълнуващо красиви в своята грозота. И най-вече, понятни с вложените в нея чувства, дори и за непосветените като мен.
А едно гадно гласче ми нашепва, дали аджеба, щях да разбера за какво става дума, ако не знаех историята за създаването й. Поводът е, бомбардираното, от немски самолети, баско градче Гуерника, по молба на Франко по време на Гражданската война. Това го знаеше всеки комсомолец в нашата страна и цялото прогресивно човечество. Е, и ние сме понаучили нещичко, някога.

Пикасо не успява да види картината си в Испания, защото тя е върната 6 години след смъртта на Франко, когато художникът вече е починал.

Но, да продължим напред. Нагледахме се и на колажи с изрезки от в."Правда" с червеноармейци, които самоотвержено ни гледат от първа страница. Мога да отговоря защо, ама няма време и място.

Въпреки всички противоречиви чувства, които изпитвах докато обикаляхме залите, трябва все пак да призная, че имаше картини, които истински ме радваха с веселите си, искрящи багри. Като тези, рисувани в стил фовизъм, заради причудливите теменужени или червени коне например, но все пак коне.

А и в картините на сюрреалистите има ярки изблици на багри. Само да не бяха тези причудливи форми и фигури. Но те пък, нямаше да са това, което са. Знаете какво е казал Миро: "Трудно ми е да говоря за моята живопис, понеже тя е винаги родена в едно халюцинационно състояние, предизвикано от някакъв обективен или субективен шок, за който аз съм напълно неотговорен". 

Както се казва коментарът е излишен. Да, да, питайте изкуствоведите и критиците що книги са изписали, и с колко научни титли са се сдобили, за  да ни обясняват какво е искал да каже чрез творбите си художникът. На бас, че и него са изненадвали с тълкованията си. А аз само ще кажа, че наистина само една крачка дели гения от лудостта.

На четвъртия етаж са творбите на испански и европейски творци след войната и до наши дни. Тук е вече поп-арта, минимализма, и др.изми. Казват, че една от най-ценните е "Лежаща фигура" на англичанина Франсис Бейкън - той самият английската икона в модерното изкуство. И други знайни и незнайни за моята скромна персона творци като баския скулптор абстракционист Чилида, каталунския сюрреалист Антони Тапиес. Еле пък неговите картини каквииии са?!

И скулптурните творби и те са невероятна фантастика. Да не говорим за шантавите инсталации….
С една дума идете и вижте, дори да не обичате модерно изкуство, или заради това. Защото ако ви заинтригува, озадачи, провокира, изкуши, възмути, срази, зашееееееемети е изпълнило предназначението си.
И накрая, ще кажа и аз, като стареца от картината на Гоя - още се уча!
   

И си мислите, че така е завършил денят ни? От музея пешком до нашата улица Хорталеза, която е перпендикулярна на Гранд Виа. А това никак не  е толкова близо. Има, няма няколко километра. Все с тази неутолима жажда, да усетим духът на Мадрид. Стигаме до първото ресторантче на нашата улица и присядаме на една от масичките на тротоара. Тук след вълнуващият, изтощителен ден си поръчах освен меню дел диа и чаша испанско червено вино.  После направихме един -  два часа късна сиеста. Към 22 часа, като истински мадридчани, поемаме към Calle Mayor.