ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

                          Е Д Н О   З А К Ъ С Н Я Л О   П Р И З Н А Н И Е              
   
Докато се готвех за срещата с творчеството на Гауди, все се терзаех от мисълта, дали наистина, всеки, който за първи път види Саграда Фамилия, или друга сграда на Гауди, тутакси припада от възторг, благославяйки неговата гениалност. Защото моята консервативна и ограничена персона, толкова време все не можеше да проумее, до колко този човек е гениален. И ако това е така, не е ли това една налудничава гениалност?

Знаех си! Знаех си, че не съм била сама в тези свои подозрения. Особено като се има предвид консервативната, религиозна  закостенялост на испанците. Какви фантазии, каква свобода на мисълта и въображението?! Та новият ХХ век, с всичките си технологични, индустриални, новаторски, творчески идеи, току-що е дошъл. Хайде де! Оказва се, че когато Гауди започва да изгражда дома на ексцентричния богаташ Pere Mila – Casa Mila /1906-1910г./ -  благочестивите  барселонци изобщо не харесали сградата, и дори подигравателно я наричали La Pedrera /каменоломня/. Чак когато през 1984 г. сградата е вписана в списъка на ЮНЕСКО, барселонци най-сетне оценили по достойнство гениалността на архитект Гауди. И днес вече гордо твърдят, че никога повече в този град, няма да се роди такъв гениален архитект. Та даже го канонизират. Това сме ние хората. Все това закъсняло признание. Нали и в Библията е казано, че никой не е пророк в собствената си страна. Тъжна приказка, нали? И днес естествено, всички  туристи идващи в града, цъкат с език и повтарят в хор, какъв гений е Гауди.

Но аз съм тук, за да ви разкажа за моите лични срещи с Гауди. След дългата ни фотографска сесия в градинката пред Саграда Фамилия, поемаме към Каса Мила.

И тъй като сме любители на безкрайните обиколки пешком, поемаме дълбоко дъх и потегляме.

Тръгваме по някаква уличка, която скоро ни извежда на Авенида Диагонал. И тук възгласите ни нямат край.

Такова красиво многообразие от елегантни фасади на впечатляващи буржоазни домове. Колкото по-нататък вървим, толкова възгласите ни зачестяват. Радваме се като деца на това архитектурно разнообразие.

И скоро ще си зададем въпроса, дали пък Барселона не е най-красивият, вълнуващ град, който сме посетили досега. И полека-лека нашите досегашни любимци ще започнат да губят позиции в сърцата ни. Моето, което вечно въздиша по Венеция, а сърцето на дъщеря ми, досега владяно от Мадрид.

И така както неспирно снимаме и се захласваме, в един момент се озоваме на пресечката на Passeig de Gracia и улица де Провенса. 

За да удължим мигът от срещата с Casa Mila, първо присядаме на  каменна пейка, до която се издигат красиви фенери от ковано желязо и правим поредната сесия снимки.

Сетне, вече сме готови да се срещнем с поредният шедьовър на Гауди.

Пресичаме Passeig de Gracia и заставаме  пред сградата. Първото, което ме пленява са разбира се балконите с причудливи форми от филигранни листове желязо, дело на Джузеп Мария Жужоля, който работел с Гауди. А сетне, очите ми бавно и с почуда обхождат каменната снага на  фасадата. Тази вълнообразна, леко усукана  нейна форма, наистина ме покорява от пръв поглед. Входът от Passeig de Gracia e оформен с величествени колони, но влизането на туристите става откъм улица Провенса.
Вратите са с  причудливи форми от ковано желязо и стъкло. Влизаме и се потапяме в един многоцветен калейдоскоп.

Какво по-напред да обгърнеш с поглед – огромното патио оформено в три части: с една кръгла и две елипсовидни форми, филигранните ковани балкончета или  окръглената вътрешна фасада,

разчупена с издадени многобройни геометрични форми, която по богатство на багрите достойно конкурира есенна гора. А когато вдигнеш глава нагоре - виждаш късче небе. Всичко е толкова необичайно, нестандартно, но покоряващо.

Поемаме по стълбището, което също е увито, спираловидно, с многобройни колони, които  играят конструктивна роля и са отрупани със зеленина.  Стените и таваните му са изписани в преливащи се флорални цветове. Амиии, катерим седем етажа и ето ни най-сетне на покрива.

Е, тука вече умът ти е напълно ошашавен. Артистичната стихия на Гауди как само се е развилняла!! Всички вентилационни кули и комини, някъде къде 30, не стърчат нормално както на всяка къща. Неее, те са иззидани с причудливи форми. Виждаш пред себе си цяла армада от рицари, /все пак сме в страната на Сервантес, нали?/ -къде поединично, къде групово. Някои от рицарите, които стърчат самотно са огромни, величествени.

Другите са скупчени в редици, на които изпъкват рицарските шлемове със зейнали цепки. И всяка фигура е различна по форма и височина.

Има и други чудатости -  вълнообразни повърхности с кръгли дупки, които приличат на празни гнезда или куполообразни форми,  покрити с малки многоцветни късчета керамични фрагменти. И тъй като са разхвърляни из целия покрив, до тях се стига чрез многобройни стълбички. За да се стигне до други, трябва да се мине под извити сводове.

А от цялото това фантастично пространство се открива великолепна гледка към Саграда Фамилия и кулата Абагар

от едната страна,

а от другата се простира красивата панорама към Passeig de Gracia.

После влизаме в тавана. Фантазиите на този човек, наистина нямат край! Помещението е  сводесто и се поддържа от 270 арки с различна височина. Заето е от голяма изложба с фотоси, макети, рисунки и видеоматериали, описващи

оригиналните, артистични, смели решения на Гауди, при строежа на сградата. Не се задържаме дълго там, защото не сме специалисти, но  с любопитство разглеждаме една друга изложба, където  в стъклени витрини са показани вдъхновителите на творчеството на неразгадания Гауди.  Не, няма закръглени и предизвикателни женски форми.

Това, което е служело за модели в архитектурните му решения е единствено природата – миниатюрно дърво, изсъхнали  клони, скелети на риби, различни по форма и големина кости, дори скелет на увит питон. С една дума майката природа в цялото й многообразие.

Има и няколко оригинални мебели - преди всичко столовете с типични и неповторими гаудиски форми.

После отново се връщаме на стълбището, за да се спуснем до четвъртия етаж, където са показани два апартамента.

В първия чрез аудио материали са показани  архивни исторически факти от историята на града през този период.   Вторият е обзаведен като богат апартамент на буржоазна фамилия от първата третина на ХХ в.

За жалост, след смъртта на Мила, консервативната му и силно религиозна съпруга  се освободила от проектираните мебели на Гауди, които вероятно са смущавали взора и духа й. Но поне  странните причудливи дръжки на вратите останали. Обзавеждането на апартамента е много стилно, елегантно и изтънчено.

Все пак в тази сграда, а и в квартала наоколо, освен Мила е живял каймакът на обществото на Барселона, та до днес. Освен това, в тази сграда е направен първият подземен гараж,  който днес се използва за концертна зала.В приземния етаж, освен галерия, магазин за сувенири, има  офиси и апартаменти, в които живеят буржоазни фамилии. Какво ли е чувството да живееш в такъв дом?! А наемът?!?

Най-сетне се озоваваме отново в приземния етаж. Задължителният изход е през магазина за сувенири. Хитро, нали? Има богато разнообразие от реплики на комините -рицари, и всякакви други сувенири, както и книги за творчеството на Гауди.

Тръгваме си, а в сърцето ми започва да расте едно уважение и възхищение към творчеството на този оригинален, неповторим творец. Но вече знам, че Каса Мила ще е моят фаворит сред творчеството на Гауди. 

 

ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

        „ДОМ ЗА БОГА”  ПО  ГАУДИ.  ПРИКАЗКАТА  ПРОДЪЛЖАВА
                  
Всеки ден, стотици туристи, кротко и търпеливо се нареждат на едно сакрално за Барселона място, навярно с тайната цел, да открият има ли божествен промисъл в замисъла на твореца, започнал да строи най-странната нео-готическа катедрала в света. Става дума, разбира се, за  Саграда Фамилия и нейният нестандартен създател и вдъхновител -  Антони Гауди.

Навярно са изписани безброй научни, естетически и философски материали за това негово творение. Да не говорим за безбройните обикновени хора като мен и вас, които не могат да се стърпят да не споделят чувствата, които са изпитали от срещата с тази необикновена сграда. Е, разбира се, че и аз не мога да се стърпя, и да не се включа със своето тънко гласче, в този нестроен човешки хор. С цялото си почитание и респект пред този човешки феномен -  Гауди! Ще си призная, че многократно съм разглеждала фотоси от тази църква, но и до ден днешен не мога да проумея мащаба на неговия талант. Чувствата ми все така  се люшкат от „Осанна” до „Разпни го”. Толкова типично българско, нали? Да отричаш нещо, което не проумяваш. Макар, че  вече съм в хора на тези, дето викат „Осанна”.
  

Постепенно започнах да проумявам от видяното и написаното, че още от младини, той е изпитвал неистова потребност от дръзки оригинални решения. И все не можел да получи пълно удовлетворение от постигнатото. Казват, че многократно събарял елементи от катедралата, и на недоволните въпроси защо, духовито отговарял: „Моят клиент не бърза.” Да отдадеш повече от 40 години на една своя творба, да продадеш дома си, за да продължаваш да градиш своя идеал за прекрасното и съвършеното - за това не е необходимо само да си ревностен католик, превъзходен архитект, но и много, много луд. Но май това е една красива, творческа лудост, която сякаш ти казва, че на този свят, сред човешкото племе, от време на време се ражда необикновен човек, не от мира сего, нали? Та и Гауди е от този сорт хора.

Накратко. Излязохме от метрото, което има съвсем близо спирка до църквата. Още от далеч видяхме осемте причудливи кули. Тъй като беше сравнително рано, считахме че почти няма да има хора. Оооо, не, такава опашка се беше извила, та стигаше от източната до западната фасада на църквата. По-голяма и тлъста тълпа бях виждала само пред Ватикана.

Дълго умувахме, но решихме, че имаме твърде малко време, за да изгубим часове в очакване да влезем в самата църква. А и все пак, колкото и да са талантливи неговите следовници, колкото и да се опитват да се доближат до неговите идеи, това си е една чужда творба, макар и взаимствана. Защото по време на Гражданската война, ревностните революционери поразрушили каквото можали, но по-фаталното е, че изгорели чертежите на Гауди.

Но поне дълго, дълго обикаляхме около нея, взирахме се и снимахме причудливите  скулптурни групи по фасадата й. За жалост тях единствено, централната фасада и само една от замислените от него кули са негово дело.

Идеята на Гауди, като ревностен католик, била да издигне величествен дом на Бога, в духа на готиката, но в интерпретациите на модернизма. И най-вече на неговите собствени и неповторими интерпретации. Сградата трябвало да представлява петкорабна базилика, обградена с 18 кули, всяка висока по 107 метра. Броят на кулите съответствал на броя на дванадесетте апостоли, четиримата евангелисти, Богородица и Исус Христос.

Самото име на катедралата също има своя библейски символ  - в буквален превод означава Светото семейство. Идеята била да се акцентира върху трите най-важни етапи от живота на Исус Христос - Раждането, Страстите Христови и Възкресението. 

Естествено, най-впечатляваща е оригиналната фасада, която е оформена във форма на пещера,/поне на мен така ми изглеждаше/ където е скулптурната композиция с образите на Богородица, Христос и Йосиф, заобиколени от хор на ангели. Има и множество декоративни елементи, взаимствани от природата - във формата на глухарчета, слънчогледи, палми, охлюви и любимите му лилии. 

Разглеждаме величествената сграда пред нас и все не мога да се преборя с чувството за нещо необикновено, несравнимо, нещо като нищо на света. Но щом през ноември 2010 г. дядо Pope /Виждате ли къде е разликата между източното и западното православие. Докато ние интимно се обръщаме с „дядо” за патриарха, кой католик ще се осмели да нарече папата „дядо”?!/ Бенедикт ХVІ  осветил Саграда Фамилия и я обявил за базилика, коя съм аз, та да отричам религиозният й символ и значение.

За мен, обаче, това е един символ на човешкото дръзновение, който се надявам никога да не секва.

  

ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

                                    В  НАЧАЛОТО БЕ….. ГАУДИ

Добро утроооо, Барселона! Ето ни коафирани, издокарани, готови  за поредната  среща с един нов, непознат град. И с тайната надежда, че в края на пътуването си ще отнесем спомена за една поредна кратка, но силна любовна история между нас и градът. Абе, направо изпечени любовчийки се оказахме!

А и слънчицето ласкаво грее още от сутринта. Кой каквото ще да ми разправя югът си е юг, ако и да сме в северната част на Испания. А аз както винаги не улучих мярката. След климатичните изненади в Лисабон, този път се  бях заредила със сака, блузи от всякакви материи, шалове, и неизменното шлиферче. Страх лозе пази.

На улицата вече цари оживление – забързани хора, поток от коли….обичайният шум на събуждащия се град. Тъй като нощувките ни в хотела са без закуска, се оглеждаме къде да пием кафе. След няколко крачки носовете ни подушват аромата на току-що изпечени сладкиши. Разбираме, че идват от малко магазинче, където на място се пекат такива ухаещи сладкарски изкушения, че просто няма как да го подминеш. И това стана обичайната първа спирка от нашия маршрут.  Както и малкото, кокетно BRACAFE,на отсрещната страна на  улицата, с неговото великолепно, силно, бразилско кафе. Вземаме и по една бутилка вода за из път, и се отправяме към станция Фонтана, готови да превземем и този прекрасен град!

Говоря ви всички тези глупости, а ми е страх да си призная, че  сърцето ми  е свито и неспокойно. Какво щях да  правя аз, в един град, който  си е в правото гордо да се афишира с най-големите модернисти от края на ХІХ и началото на ХХ в. – в архитектурата Гауди, а в изобразителното изкуство  Пикасо, Джоан Миро, и с оня хубавец със засуканите мустачки и бастунчето. Но  моята мома като рекла: „Барселона, та Барселона!” И сега ръкавицата вече е хвърлена и връщане назад няма.

Затова, решаваме да се хвърлим направо в най-дълбокото – още първия ден започваме с Гауди и разбира се с катедрала Саграда Фамилия. Тогава вече,  или старата филистерка щеше да продължава да твърди, че това са непонятни, шутовски, невъобразими произведения на луди, превзети гении - нямащи нищо общо с истински доброто старо изкуство - или творбите на Гауди, все пак, щяха да ме покорят и направят своя почитателка…..

Отправяме се към метростанция Фонтана. За целта първо тръгваме по улица Carolines.

И така както бодро си крачим, а аз както винаги зяпам по балконите на хората,  изведнъж……. се заковавам на място.

Сред гиздавите модерни сгради, пред нас грейва, във всички цветове, които Господ е създал, една достолепна старинна сграда с причудливи геометрични форми. 

С богато декорираните си прозорци и балкони, еркери, кулички, тя сякаш е излязла от кориците на книжка с приказки за вълшебни замъци и омагьосани принцеси.  Това чувство се засилва от безмълвието и сънната тишина, които царят и в градината, и в сградата.

Няма като че ли човешко присъствие и малкият замък сякаш е задрямал вековен сън. Следва бърза справка с картата и пътеводителя, за да  разберем, че стоим пред Casa Vicens –  първата самостоятелна работа на Гауди, разбира се.

Значи, още не сме си показали носа от хотела, дето се вика, а творбите му вече започват да ни изкушават. И това ако не е предизвикателство! Ама как се е развихрил, да знаете, с тази негова страст към странното, зашеметяващото, необичайното. Буйната фантазия си е проличала още  в тази сграда. Но тук, той все още е в крак с модното по това време увлечение към мавританското изкуство, поради което, сградата е в неомудехар стил.
-„ Хе-хе-хе, затова толкова много ти хареса, нали?“- шепти скептикът в мен.

Да се опитам ли да ви я опиша с моите думи прости?  Този малък четириетажен замък  с три видими фасади е потънал в зеленина, а оградата му е досами тротоара на улицата. Формата на някои от ъгловите му прозорци са в мавритански стил и напомнят миниатюрни минарета. И това е, вече, само по себе си невероятно красиво. На горните етажи има ъглови куполообразни кулички, и балкончета, от които палаво наднича по някое херувимче. Не мога да откъсна поглед и от филигранните железни  балкончета, от червеникавите тераси  с белите колони. Красиви железни решетки има и на прозорците на първия етаж. Не по-малко впечатляващи са  многоцветните фасади, където се редуват в различни форми и големина бели и зелени плочки и топъл кафяво- червеникав камък.  Другаде, върху белия или зелен цвят на плочките, ярко жълтеят изрисувани невени. 

Когато  започнало строителството на тази екстравагантна лятна резиденция, поляните наоколо жълтеели с тези цветчета, и това явно е привлякло вниманието на твореца. Между другото, собственикът на дома,  бил фабрикант -  производител на керамични плочки, което  улеснявало изпълнението на  дръзките фантазии на младия творец.  Може би трябваше да започна първо с портата и оградата, които са изработени от ковано желязо във вид на палмови листа. С една дума старинна прелест и очарование, свенливо сгушена сред съвременните домове.

Сега, по-важното е да установим има ли спяща красавица вътре. Но колкото и да се взирахме, с надеждата да зърнем някакво човешко присъствие в къщата, или в двора, не видяхме такова. От тогава, всеки ден - сутрин на път за метрото, и вечер -  прибирайки се от поредния маратон, неизменно се спирахме пред Casa Vicens. Само една вечер видяхме един прозорец  да свети и се мярна някаква фигура.  А аз през цялото време не спирах да си мисля каква е съдбата на тези  хора,  какво е чувството да живееш в такъв исторически дом, какви страсти ги вълнуват, щастливи или нещастни са, макар да живеят в такава достолепна старина. И си измислях всякакви шантави истории. Пак се отплеснах……….Но, аз вече съм обнадеждена.