ПЪТЕПИС ЗА ВИЕНА И ПРАГА

ДВЕТЕ КИПРИ НА ДУНАВ И ВЪЛТАВА

Пролетта пукна и единственото, което исках, бе да се махна от моя град, в който така бавно се точат дните ми. А това означаваше само едно  -  зовът  за пътешествия отново напираше в душата ми.
  
Моето слънчице и то вече тръпне за нови пътешествия. Предлага да  прескочим до  Истанбул, в когото е влюбена, но аз не съм ентусиазирана от идеята. Все пак скоро бяхме там. И започвам да бленувам отново за Италия. А може би Франция? Има тоооолкова непребродени места -  Асизи, Парма, Лугано, Валенсия….. А защо не Париж или Рим? Партньорката  ми обаче,  не прегръща идеята. Накрая оставям на нея избора, стига само да тръгнем по Европата отново. Окончателният вариант е Виена. Е, да, ама аз нали съм алчна за приключения, това ми се чини малко. Гидът подхвърля името на Прага. Аз приемам предизвикателството, защото ми е интересно как ли ще ми се стори стара златна Прага след толкова много години. Девойката резервира самолетни билети и хотели. Аз уж трябваше да си свърша моята част от работата и да открия обектите, които да посетим, но този път май не можах да получа тази толкова вълнуваща, томителна  тръпка за тези градове. И все пак накрая  се заемам добросъвестно със задачата.

Пристигам в София.  А там дъжд и кучешки студ. Веднага си помислих  какво ли ще е времето в Централна Европа, щом тук е толкова мразовито. Девойката ме успокоява, че чичко Гугъл обещава за там пролетни, слънчеви дни.

Излитаме от терминал 2 с австрийските аеролинии в 8.20. Продължителността на полета е 1.40 ч. Докато зяпам през прозореца, ето че стюардесите  започват да раздават закуската. Хъм, твърде пресилено е да се даде това определение за така наречената австрийска закуска. Доколкото успях да видя сандвичите бяха повече от миниатюрни, но за нас, които се намирахме в края на самолета, дори и сандвич не получихме, а само по една шоколадова бисквитка. Да не говорим за вкуса на кафето. Както и да е.

Това го преглътнахме, но страшното дойде в края на пътуването. Така и не разбрах -  пилотът ли получаваше документа си за правоспособност с този полет или е бил бивш военен пилот, на когото дълго време са липсвали лупингите и всички други екстремни преживявания,та е решил да се позабавлява, но самолетът сякаш полудя. Започна силно да се наклонява ту на една страна, ту на друга, да се тресе и клати заплашително. Ако продължаваше така, щях да започна да се сбогувам с драгоценния си животец.  Най-сетне старческата му парализа някак попремина и самолетът бавно, бавно се приземи на летището. А ние ни живи, ни умрели, побързахме да го напуснем. На ти тебе нация техническа!

На летището обичайната пътническа суетня. Прави ми впечатление едно огромно пано, което по-късно разбрах, че е реплика на най-известната творба на техния най-известен художник – „Целувката” на Климт. Както по-късно ще се окаже, Густав Климт и императрица Елизабет – Сиси, са любимците на виенчани.

Тъй като летището се намира на  18   км. от града, решаваме да се придвижим  с бързото влакче S7. Според информацията, минава на всеки 30 минути. Докато обаче две-три българки преди нас се бореха с апарата за билети и докато ние се доредим, изпущаме едното влакче и ще трябва да чакаме следващото. Тъкмо моят гид да се ориентира в обстановката и да начертае пътя, по който трябва да вървим до хотела. Идва следващото влакче, натоварваме се, после метрото и слизаме на спирка Taubstummengasse.

Оказва се, че хотелът ни е на стотина метра от нея.  Хотел Йохан Щраус е четиризвезден хотел от веригата Kremslehner Hotels Wien. Стаята е просторна с необходимото обзавеждане, но това което най-много ми допадна бяха леглата, които бяха безкрайно удобни.

Оставяме багажа,  вземаме си от рецепцията  карта на града и еднодневни карти за транспорта и нашият поход към сърцето на историческия център на Виена започва.

Най-близо  е църквата Karlskirche. Отиваме до там с метрото.  

На излизане от  него се виждат два павилиона от двете страни. Построени са като станции близнаци за някогашния виенския влак, през 1897 г. и са дело на Ото Вагнер. Направени  от стомана и мраморни плочи, покрива над арката на портата  декориран със златни орнаменти. Аз поне съм впечатлена. Време е за попълване на фотографския архив.

Пресичаме улицата и вече  сме на едноименния площад.  Църквата е една от най - внушителните барокови църкви на Виена.  Построена между 1715 и 1737 г. в чест на  Карл Боромео – патрона светец, борещ се срещу чумата.  Император Карл ІV възлага изграждането й на Фишер фон Ерлах, в знак на благодарност към Бога за освобождаването на града от чумната епидемия от 1713 г.

Фасадата на църквата е взаимствана от класическата архитектура и наподобява древногръцки храм  с шест колони. В триъгълния фронтон над тях, са изобразени сцени, показващи страданията на виенчани по време на чумната епидемия, а най-горе е статуята на светеца.

От двете страни на фасадата се издигат две величествени колони, вдъхновени от древните римски колони на Траян и  декорирани със сцени от живота на въпросния светец. Скулптурите на  два ангела пазят стъпалата към храма. Според католическите вярвания Ангелът отляво символизира Стария завет, този от дясната страна – Новия Завет. Входът е 5 евро.

Влизаме в църквата украсена с барокова пищност. В центъра на главния олтар се издига  мраморната статуя на споменатия вече светец, отнасян в небесата върху облак сред ангели и херувими.

 Над тях греят  златни лъчи, символизиращи Светият дух. Стените са декорирани с огромни платна. 

Но тъй като сме в очакване на Възкресение, фигурата на Христос в центъра на олтара е покрита с платно и не се вижда. Църковният амвон е украсен  богато с позлатени декорации от гирлянди с цветя.

Вземаме асансьора и се изкачваме до купола. Той целият е украсен с фрески. Централната сцена изобразява Богородица начело на Светата Троица, освобождаваща населението от чумата.

 Има още една стълба, водеща до самия купол, но оставям девойката да я щурмува, а самата аз присядам на една от пейките, предвидливо разположени на площадката и се отдавам на съзерцание и възхищение пред  красотата, сътворена от талантливите ръце на строители, ваятели и художници.

   
Отвън пред храма мъж с азиатски черти на лицето е изложил акварели със забележителностите на Виена. Докато се чудя  кой ли вятър го е довял тук, той навярно подочул разговора ни, заговаря на руски. Докато разглеждам творбите му, които никак не са лоши, той ме осветлява, че е от бившите източни републики на СССР, което обяснява монголоидния му вид.  Девойката ме оставя да се разговарям с художника, а тя снима през това време площада, градината пред църквата. Въпреки намалението, което ми предложиха заради старата българо-съветска дружба, реших да направя такава покупка по-късно. Сбогувам се с този човек, когото вятърът на горбачовата промяна е довял чак в този далечен град, и бързам да догоня моята водачка.

Вече крачим по една от най-известните и дълги виенски улици – Рингщрасе. 

 От далече съзираме сградата на Виенската oпера с нейната  импозантна фасада в нео-ренесансов стил. Строителството й започва  през 1861 година и е дело  на архитектите  Едуард ван дер Нюл и Аугуст ван Зигардсбург. Отваря врати през 1869 г. с операта на Моцарт – „Дон Джовани“.

Великолепната каменна сграда е украсена с впечатляващи бронзови статуи – алегорични образи на героизма, драмата, фантазията, комедията и любовта.От двете страни на сградата има два фонтана, представящи два свята -  музиката, танца и играта вляво, а сирената Лорелай поддържана от тъгата, любовта и мъстта-вдясно.

Пред операта младежи облечени в ливреи, предлагат билети за оперни представления. Цените започват от 80 евро нагоре, но не толкова до парите, колкото нямахме нагласата да влезем във Виенската опера с туристическите си дрешки. Спомням си преди години, когато попаднах в театър Киров в Ленинград и на балетен спектакъл в Прага, как по-голямата част от жените бяха с дълги рокли. Не исках да си помисля как ще бъдат облечени виенчанките. А и да си призная откровено не съм върл фен на оперното изкуство.

Продължаваме нататък. Ето я и сградата  на двореца Албертина.

 Днес е известна галерия с колекции от графично изкуство, както и с творби на Климт и Дюрер. Решихме, ако остане време, да я посетим, но за сега само снимаме  скулптурната  композиция в центъра на сградата. Сетне се нареждаме на опашката за вурстчета, защото след шоколадовата бисквитка от самолета, бяхме прегладнели. Поседнахме на стъпалата на галерията да си ги хапнем, като другите събратя - туристи. 

 Докато похапваме с апетит, зяпаме околните внушителни сгради като тази на хотел Сахер и потока от хора, който се движи покрай нас.

Да вървим, да вървим, че времето лети!