ПЪТЕПИС ЗА ИСТАНБУЛ

ИСТАНБУЛСКА ПРИКАЗКА
                       
В една късна августовска нощ, микробус на бургаската туристическа фирма ТЕММА обикаля южните черноморски градчета. Трябва да отведе в покрайнините на Бургас, записалите се за екскурзия до Истанбул чужденци. От там, с автобус идващ от Слънчев бряг, с останалите чуждестранни туристи, ще отпътуват в полунощ за Турция. Сред записалите се, сме и ние с дъщеря ми.

Идеята беше нейна. Аз бях в очакване, както винаги през последните няколко години, за поредното есенно пътешествие някъде из Западна Европа. Но един ден, тя се обади и преливайки от ентусиазъм ми съобщи каква страхотна идея има. Вместо на море в своя роден град, решила да прескочим, ей – така, по комшийски за пет-шест дни до Истанбул. А аз знам, че тя е влюбена в този град, откакто го посети за първи път. От тогава й е и тази ненаситна тръпка към пътешествия.

Вече била направила резервацията онлайн и на 20 август през нощта потегляме. Кратко и ясно. Какво ми оставаше, освен да  започна да се самоуспокоявам, че все някой ден  трябваше да  разгледам и аз този град, който казват не оставял никой равнодушен. Бях ходила през 90-те години, но тогава имахме само половин ден за Истанбул и групата го изкара в Капалъ чарши, доколкото си спомням. Трябваше да се заема час по-скоро със задачата да открия кое го прави толкова неповторим. Всички казват, че това е един много, много хубав град. Византийци, османци,/все върли исторически приятелчета!/ дворци, църкви, джамии…Да видим.

Та така започна нашата истанбулска приказка. Рано сутринта вече бяхме в мегаполиса. Докато автобусът гълта километрите, нареден в безкрайната редица от коли пред него, аз ококорена зяпам през прозореца как Истанбул се е прострял като огромно чудовище, от двете страни на магистралата. Впечатлена съм от безкрайните нови жилищни комплекси, накацали по околните хълмове.

И тогава дъщеря ми ме побутва, сюрпризирайки ме, че дочула разговор  на екскурзоводката по телефона, с турския й колега. От него ставало ясно, че за единствените три българки в автобуса, няма места в хотела в Лалели. Туй то! Веднага си представих как дремем вечерта на фотьойлите в някой хотел, както понякога се случва с някои организирани български туристи в Турция. Преди да избухнем в гневни филипики, екскурзоводката започва да ни успокоява, че ще решат проблема. Запазваме ледено мълчание.

Спираме на някакъв голям площад, за който разбираме, че е прочутият площад Султанахмед, /но точно в този момент хич не ни е до него/ и ние щем-нещем трябва да слезем. На тротоара ни очаква сияещ черноок, чернокос турчин и бърза да ни успокои, че е решил проблема по най-блестящ начин. Намерил ни е хотел съвсем наблизо, което за този сезон си е истински подвиг. Дали сме съгласни? Има си хас! Е, другата българка не беше ни най-малко удовлетворена, защото беше дошла да прави алъш-вериш, но няма друг изход. Тръгваме поуспокоени след  двамата екскурзоводи. Наистина след няколко минути се озоваваме на тясна романтична уличка, чийто асмалък прави рехава сянка на ресторантчетата и магазинчетата от двете страни на улицата.

Ето го и нашия хотел - ЕРБИЛ ХОТЕЛ. Влизаме във фоайето, екскурзоводите ни обясняват къде в коя посока да търсим някои от забележителностите /те не подозират какъв опитен чичероне си имам аз/, уточняваме подробностите около отпътуването ни, пожелават ни приятен престой и си тръгват.

Явно късметът ни е неизменен спътник този ден, защото от любезния администратор разбираме, че стаите са готови и можем да се настаним веднага. Дава ни информация, че ЕРБИЛ съответства на тризвезден хотел. Съответства?! Карай да върви. Обяснява къде ще е закуската, посочва ни и дневния бар, в който можем да получим освежителни напитки. Предлага ни  карта на града, макар че девойката се е запасила от София с огромна и много подробна карта, и ни пожелава приятен ден. Пиколото грабва  багажа и ни насочва към асансьора.

Стаята не е голяма, но има всичко необходимо – хладилник с мини-бар, климатик, телевизор и безплатен Wi-Fi. Банята е с душ-кабина, сешоар – жизнено необходим за детенце.

Какво друго му трябва на туриста. Но най-важното, което научаваме от рекламните брошури е, че хотелът се намира САААМООО  на 500 м. от църквата Св.София, на 600 м. от Синята джамия и на 750 м. от двореца Топкапъ. И това ако не е късмет, здраве му кажи.
ТЕММА, БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ЩАСТЛИВАТА ГРЕШКА!!!

Освежени, накипрени, слизаме във фоайето, където се е настанила една група английски тийнейджъри. Докато моят гид разглежда картата, аз правя първите си снимки на уютното фоайе, чийто стени са украсени с реплики от картини на Осман Хамди Бей. Но за него и творчеството му ще  науча по-късно, признавам си.

Решаваме да започнем запознанството си с Истанбул от Археологическия музей. Все пак, този град, разположен на географската граница между Европа и Азия, е в буквалния смисъл, мост от Стария свят…към един още по-стар.

От края на нашата улица Ибни Кемал, продължаваме известно време по улица Алемдар. Отбелязваме си, че по нея минава и трамвайна линия. Вървим покрай висока каменна стена, завиваме и се озоваваме пред входа на Отопарк.

А там пред него наредени една до друга -  колички с гевреци.

Купуваме по един, влизаме в парка да си ги хапнем.

После поемаме нагоре по стръмна калдъръмена улица

и ето ни пред входа на музея. За щастие, когато пристигнахме там, пред нас  имаше едва десетина души. Цена на билета за музея - 10 турски лири. Минаваме през пропуска, и се озоваваме в двора на един от най-богатите световни музеи, с повече от един милион експонати от древната световната история, както услужливо ни информират рекламните материали, получени на касата.

Почти до входа е сградата на музея за Древния Изток. В него са изложени безценни експонати от Месопотамия, Египет и Анатолия.

Сред тях - слънчевият часовник, изписан на арамейски, Договорът от Кадеш – най-древният писмен документ върху плоча, Лъва с йероглифи от Маракеш…

. И египетските сфинксове, разбира се.

Докато разглеждахме тези безценни исторически паметници, не спирах да се учудвам откъде някогашните древни цивилизации са наследили своето изключително развито познание.

Ами този вечен стремеж  към красотата и творчеството, още в зората на човечеството! 

 

От там се отправяме към Класическото здание, където е централната сграда на музея.

Какво и до днес оживява пред очите ми, щом се сетя за този музей?

 Преди всичко - пищно украсените ликийски, египетски и финикийски мраморни саркофази.

Най-впечатляващи сред тях – тези на Александър Велики, Табнит, на Плачещата жена. Всички те, отрупани с невероятно изразителни и прекрасни скулптурни композиции на воини, матрони и девици.

Следват безценните експонати от римската епоха – главата на Афродита от храма на Зевс в Пергама, статуите Кора и Курос, статуя на лъва и още, и още......

. Има още една сграда, но за съжаление тя е затворена.
 

Срещу Класическото здание е сградата, в която се намира Музеят на керамичните плочки.

Сама по себе си, тя е уникален образец на стамбулската архитектура, построена, под въздействие на селджукската архитектура, през 1427 г. Първоначално се намирала във вътрешните стени на двореца Топкапъ.

В музея е събрана цялата красота на изтънченото, изящно източно изкуство, изобразено в безподобните керамични съдове и пана на селджукското и османско изкуство.

Материалът за тях, се добивал в околностите на град Изник, а плочките от него украсяват и до днес, джамиите и дворците, останали от османската империя.

    

Накрая да спомена и името на създателя на музея -  Осман Хамди Бей /същият за когото вече стана дума/ – една истинска енциклопедична личност – художник, археолог, държавник. Както и името на архитекта – Александър Валаури. На 13 юни 1891 г. Археологическият музей отваря врати, тогава, под името Императорски музей.

  

След като се насладихме на тази богата, безценна съкровищница на древното изкуство, се чудим накъде да поемем, защото слънцето вече силно прежуря.

В това време някакъв анадолец, а може би  арабин, с две-три ханъми, ни спира и започва нещо да говори, сочейки фотоапарата си. В първият момент помислихме, че иска да го снимаме заобиколен от харема му. Нооо,  аркадаша  продума нещо на забулените кадъни, те ни заобиколиха и запрегръщаха, а той започна да снима. После той дойде при нас, прегърна ни и фотосесията продължи. Когато, обаче, ние поискахме да ни снимат, те изведнъж се разбързаха да си ходят.
- „Ай, да му се невиди! Каква е тази история? Сега ще видиш като ни открият ухилените физиономии в някой ислямистки сайт, в който пише за поредните европейки прегърнали идеите на джихата“ – смея се над случката аз, а девойката делово предлага да проверим за всеки случай, дали  портмонетата ни са в чантите. Там бяха, но така си останахме озадачени, защо отказаха да ни снимат. Както и да е.

Решаваме за сега да не ходим никъде, а да се върнем и да си починем. Пътем, виждаме пред един ресторант, реклама за  спектакъл на танцуващи дервиши. Ето това е, което задължително исках да видя в този град. Влизаме, купуваме си билети – 90 лири за двете.  Уточняваме местата и часа за утрешния спектакъл, и излизаме доволни.  На връщане присядаме под асмата, в едно от ресторантчетата на нашата улица, да похапнем. Следва кратка почивка.