ПЪТЕПИС ЗА ИСТАНБУЛ

МУЗЕЙОН НА СВЕТАТА ПРЕМЪДРОСТ

Ден трети. Макар вече да не е столица на Турция, Истанбул в продължение на векове е бил имперски град и център на три различни империи – Византийска, Латинска и Османска. Поради това този град е едно от исторически най-разнообразните места на планетата. От двореца Топкапъ, през Синята джамия до християнския храм Света София, градът е изпълнен с предания за битки, слава и поражения.  

 

Затова, на третия ден от престоя ни в Истанбул, решаваме да преборим конкуренцията, и най-сетне да влезем в църквата Света София, а после да караме нататък по плана. Речено-сторено. Половин час преди отварянето й, сме вече на площада, но ококорваме очи при вида на тлъстата опашка, която  се е заформила вече. Тука ли са спали тези хора? Констатирам  обаче, че се е събрал само християнски свят, май. Няма ги пингвинките. Що така, бе джанъм? Както и да е. Девойката се нарежда да пази ред, а аз като жена в прелестната/!!!/ пенсионерска възраст, сядам на пейка под едно от огромните широколистни  дървета, които се издигат на прочутия площад Султанахмед.

 

Най-сетне портите се отварят и двете редици колони потеглят към касите. Билетите са по 25 лири.

Влизаме в  градината, където  по алеите са поставени стари гюлета, използвани от войските на Мехмед Завоевателя – което сякаш  напомня, че историята на тази сграда е изпълнена с насилие.Църквата се намира в североизточния край на парка.

Пред главния й вход са изложени археологически останки от първата патриаршеска църква, построена през 360 г., но унищожена при народни бунтове. И втората църква  била унищожена по време на въстанието Ника. Заради това, по нареждане на император Юстиниан, през 532-537 г. тук се издига нова църква - едно впечатляващо за времето си инженерно постижение -  която  в продължение на хиляда години е била най-голямата църква в света. Не напразно, когато видял завършено делото си Юстиниан възкликнал: „Соломоне, аз те надминах!”

До 1204 г. Света София била източноправославна църква, когато венецианският дож Енрико Дандоло и рицарите от IV кръстоносен поход превзели града и я превърнали в католическа катедрала. Преди това, разбира се, я ограбили, защото казват преливала от богатства –  с безброй златни плочки и прекрасни мозайки.  А уж, всички ние – православни християни, католици, протестанти вярваме в един Бог, изповядваме една религия?!  С една дума все християнски чеда и братя. Нооо, както е известно, ранната история на християнската църква е изпълнена с много насилие – било по финансови, било по политически или по теологически причини…. Защо ли не престана да философствам, вместо да разкажа за видяното.

Разглеждаме дълго фасадата на църквата с централния купол, огромен, сребристосив,а около него море от други куполни постройки. След завладяването на града от турците, църквата е превърната в джамия.

Четири високи минарета, всяко с по един балкон и сребристосив връх, се издигат по ъглите на сградата. Чест прави на султан Мехмед II дето не разрешил на неговите пустинни воини да я унищожат, навярно впечатлен от пищната й красота и монументалност. По-късно османският архитект Синан, достроява странични контрафорси, за укрепване на сградата. При възстановяването на Турската Република, Ататюрк решава да я обяви за музей. По този повод са реставрирани част от християнските стенописи.

  

Изпълнени с огромен респект, влизаме развълнувани в този някогашен духовен храм на светата премъдрост, където днес под един покрив са събрани двете религии – християнска и мюсюлманска.

    

Централният кораб на църквата е доминиран от огромен купол, който се носи от две огромни арки, които преминават в множество полукуполи от двете страни,

и ограничен от колонади. В основата на купола има многобройни прозорци с великолепни витражи. Стените и многобройните колони са облицовани в мрамор с различни разцветки.

Отбелязваме си сливането на християнските и мюсюлмански символи -  в огромната апсида от изографисания стенопис „Девата и Младенецът“ гледат надолу към михраб – полуклъглата ниша в джамията, която сочи към Мека.

Наблизо се издигат стъпалата водейки към амвона, който прилича на мястото, от което се водят християнските проповеди, но всъщност е  минбара.

Подобната на подиум структура, напомняща на християнския хор, в действителност е мюезин махвили - мястото, където коленичи мюезинът и припява в отговор на молитвите на имама.  

После се изкачваме на балконите, които се издигат над двата странични кораба.

Гледката от там е впечатляваща.

И тук многобройни колонади разделят балкона и оформят три арки. В централната част на балкона, над притвора, се е намирала ложата на императрицата. Таваните са украсени с прекрасни декоративни мозайки.

В южната част, освен ценните мозайки има и няколко безценни стенописи.

Е, едната от тях не е много богобоязлива, защото се вижда Христос, заобиколен от императрицата и императора, който поднася на Месията, една кесия с жълтици. Не знам как да го тълкувам – застраховане за място в рая, или доказателство за цената на божия храм?! Шегичка бе,man!

Не знам да има някой попаднал в този духовен храм, който  да не е бил развълнуван от блестящото изобретение и изключителното качество на това човешко творение, от неговото съвършенство, величие и красота.

Защото църквата Св.София е хвалебствен химн на човешкото дръзновение.

И ние  бяхме покорени от това разнообразие в архитектурата, скулптурата и живописта събрани под този покрив, и безкрайно щастливи че сме се докоснали до него. Посещението на тази историческа забележителност е задължителна.

Но вече е време да продължим по плана.