ПЪТЕПИС ЗА ИСТАНБУЛ

П Е Р А   М У З Е У М

Все пак, не можехме да напуснем този град, без да добием макар и бегла представа от изобразителното изкуство на този народ. И моят неоценим водач открива такова място – ПЕРА МУЗЕУМ.

От Галата взимаме фуникуляра, който ни издига до улица Истиклял,

За първи път видяхме клошар в Истанбул 

а от там тръгваме по сокаците на старинния някога квартал Пера,

днес част от централния квартал Бейоглу.

Музеят се намира в красива барокова сграда, някогашен хотел Бристол.

Частен музей, открит през 2005 година от фондацията на Суна и Инан Карач.  На няколкото етажа в модерната реставрирана сграда са изложени три постоянни изложби: „Ориенталско изкуство”, „Анатолски мерки и теглилки” и „Плочки и керамика от Кютахия”.
 

Изкачваме се с асансьора и започваме обиколката отгоре на долу. Първо попадаме в залите за модерно изкуство. И както се досещате бързо ги претупваме, щото нямаме въображение като какво аджеба има да ни каже една инсталация, където на някакви мрежи са окачени разни дамски чанти и шапки. Липсваха само чадърчета, ама тогава щяхме и ние безпросветните да разберем, че някой се опитва да плагиатства от бай Хуан Миро. За сметка на това, по-подробно разгледахме многобройните експресивни кадри, заели цяла една зала, със заснети моменти от случилото се на площад  Таксим стълкновение на младите хора с властта. Доста горещичко е било.
  
А сетне попадаме в залите за изобразително изкуство, с включени картини от историята на османската империя в периода ХVІІ-ХІХ в. Тази колекция е предназначена да представи историческите връзки между дипломацията и изкуството. Преобладават великолепни портрети на дипломати – турски и чуждестранни. Впечатляващ е портретът на първия турския дипломат в Англия - Юсуф Ага Ефенди, дело  на художника Карл фон Бреда. Портретите на Мехмед Саид Ефенди, с част от неговата свита, както и портрета на Козбекей Мустафа Ага и неговата свита са рисувани от Жорж Шрьодер.


Интересното е, че някои от чуждестранните дипломати са пожелали да позират пременени с османски одежди, като френския дипломат Чарлз Гравие и неговата съпруга. Портретите са дело на  Антоан дьо Фаврей. Но най-многобройни са картините от Жан-Батист Ванмур, който е живял пет години в Истанбул. Освен портрети на дипломати, истинска естетическа наслада изпитваш от великолепните „Портрет на имам”, и „Портрет на еничар”. Макар, че пред последната картина, аз леко настръхнах, връхлетяна от мрачни чувства от думата „еничар”. Нооо, изкуството си е изкуство.
  

Следват мащабни платна изобразяващи  дипломатически процесии, отправили се за посещение в  двореца Топкапъ, други изобразяват пристигането на европейски дипломат при султан Ахмед ІІІ,  вечеря в двореца в чест на европейски дипломат, както и картини от някогашен Истанбул. Все екзотични за европееца сцени от Ориента, които са интригували не само европейските аристократи, но и другите европейските художници. И тогава си припомнихме и си изяснихме произхода на онази екзотична картина с ориенталски сюжет на Жан-Батист Ванмур в Рийкс музея в Амстердам.   
    

Да спомена и Франс Херман и неговата картина „Сцени от турския харем” -  една от картините, където със своето въображение, художникът е открехнал завеската към потайния живот в султанския палат.

При завръщането си от своите мисии на Изток, наред със скъпите и безценни подаръци, получени  от султана по време на своите срещи, дипломатите излагали в своите замъци, освен тези подаръци, и картините свидетелствуващи за пътя им към Изток, за срещите им със султана, както и тяхната изящна стойност. Тези картини служели за пресъздаването им в гравюри. Едновременно с това нарисуваните там платна, служат като източник за творбите и на други художници, запленени от  този екзотичен отомански свят.
   

И все пак всички тези картини, макар и пресъздаващи османския свят са творби все на чужденци. Това донякъде се обяснява с факта, че в по-ранните векове, в Османската империя единствените творци са миниатюристите и калиграфите. Коранът забранявал изрисуването на човешки лица и фигури, още по-малко женски. Слава богу, в края на ХІХ и началото на ХХ век един мастит интелектуалец като Осман Хамди Бей /ето че отново споменаваме името му/ дава нов импулс на турските художници. Неговите сцени с фигури наподобяват  западните художници – ориенталисти. И все пак, неговият ориентализъм се различава, защото е поглед към нещата  отвътре.

Виж пейзажите му, особено от Гебзе и Ескихисар напомнят западните импресионисти. Затрогваща е картината му „Две музикантки”, „Момиче с розова шапка”, изразителното мъжко лице на Риза Ефенди. Заставаме и пред неговата най-известна творба „Треньор на костенурки”. В сцената виждаме мъж в ориенталско облекло, замислено наблюдаващ костенурки, пасящи трева на пода. Ръцете му зад гърба държат ней, през врата му е провесен перкуси, а на гърба му виси кудюм – все инструменти, с които дервишите изпълняват своята музика. Това внушение идва и от накита на главата и филцовия калпак, обвит с кърпа. А на перваза на ниското прозорче е изрязан надпис „Близостта до Бог изцерява сърцето”. Впечатляваща картина, макар и неясна поне за нас като внушение.  Каквото и да е посланието й, картината е много изразителна и запомняща се.
 

Що се отнася до колекцията от  Анатолските мерки и теглилки, тя включва около десет хиляди образци и е една от най-богатите колекции от този вид в света, с експонати от праисторически времена до днешен ден. Включва основните видове инструменти за теглилки използвани за измервателни уреди, като се започне със старинните топузи използвани в търговията, архитектурата, до ювелирните инструменти, корабните и фармацевтични инструменти. Не очаквах да ме впечатлят, но повечето са истински произведения на изкуството и ги разглеждахме с неподправен интерес.
  

Да не говорим за колекцията от керамични предмети и плочките от Кютахия -представляващи великолепни образци от различни периоди. Преобладават тези от ХVІІ до ХХ в. С една дума изящество, източна изтънченост и  красота.
  

Духовно удовлетворени, че сме се докоснали до историческото културно наследство на Турция, напускаме тази богата галерия и се спущаме надолу по улицата,

защото съвсем наблизо се намира и историческият хотел ПЕРА ПАЛАС, обвит с толкова легенди за любовни и шпионски афери, и най-вече с това, че е мястото където Агата Кристи  написва своя роман „Ориент-експрес”.

    

За жалост не влязохме вътре, защото гордостта на дъщеря ми не й позволяваше да стане обект на снизходителните погледи на гостите и служителите на хотела. Въпреки любопитството ми и аз споделях такова чувство. Както и да е.

Тръгваме по обратния път и си харесваме едно малко ресторантче. Решаваме вечерта да се върнем и да си направим в него прощалната вечеря. После дълго се разхождаме по Истиклял, пием кафе, наблюдаваме многолюдната навалица, правим снимки

и полека-лека се отправяме към ресторантчето.

Виж неговото име съм забравила, а и на снимките, името му е размазано, но споменът за богатото угощение дълго ще помним.

Тази вечер ще ядем лаврак, аз ще пийна и чаша бира. Но преди това си поръчваме салати и прочутите турски разядки. По някое време сервитьорът носи нещо вкусно с патладжан, заявявайки, че заведението черпи. Ядохме бавно и дълго с наслада, опитвайки се да обхванем впечатленията си от този невероятен град. Накрая си тръгваме.

За последно слизаме на Галата, наслаждаваме се за пореден път на светлинното шоу на моста над Босфора,

а после бавно и с неохота се прибираме.

На нашата улица почти няма хора, но търговците все още не са затворили магазинчетата, в очакване на някой закъснял клиент.

Решаваме най-сетне да си накупим чай, за да можем зимата докато си го запарваме, да си припомняме за града с примамливото име Истанбул. Лека нощ, Истанбул!