ПОСЛЕДЕН ДЕН В АМСТЕРДАМ

                           КРАЯТ НА НИДЕРЛАНДСКАТА ПРИКАЗКА
                                                       
Както обикновено, аз първа се надигам от леглото и бързам да  отида до прозореца, за да добия представа какво е времето. Небето е покрито с оловносиви облаци и духа доста силен вятър, ако се съди по клоните на дърветата. А днес завършва приключението Амстердам. Приготвяме сутрешният си тоалет  и поемаме за последен път на обиколка из града. Зад нас остава високата сграда на Heineken Experience Amsterdam /дори и него не посетихме, дето е на една ръка разстояние от хотела ни, уви!/.  Продължаваме по  улицата, на която е хотел Ирис, където закусваме. Заредени с достатъчно витамини и въглехидрати сме готови за последния поход.

  
Преминаваме по широкия мост над река Амстел, поспираме за първите серии снимки пред монументалната сграда на Amstel Hotel,

 и все така покрай широката река, стигаме до сградата на музея Hermitage Amsterdam.
 

   

Кафявата тухлена сграда в класически стил, се издига  на брега на Амстел от 1681 г., но от 2009 г. става филиал на санктпетербургския Ермитаж. Има две големи изложбени зали и други по-малки изложбени стаи. Постоянната изложба е на тема Нидерландско-Руски връзки.
    
 

Но ние сме тук, най-вече, заради временната изложба с картини на Ван Гог. Както стана дума вече, музеят на Ван Гог  е в подготовка за честване на 160- годишнината на художника и е закрит. Слава богу,  в Ермитажа предвидливо са изложили най-известните творби на Ван Гог, бележещи най-важните етапи в неговото творчество.
Заради  музея Рийкс и изложбата на Ван Гог, трябваше да се съобразяваме с датите на пребиваването ни в Амстердам. Благодарение на интернет, узнахме, че Рийкс музеят е отворил вратите си буквално дни преди пристигането ни, а временната изложба на Ван Гог в Ермитажа, изтичаше след седмица. То иначе, не знам, дали изобщо, бих тръгнала по този маршрут. Но днес съм щастлива, че видяхме и тези две страни. Както и да е.

ДВОРА НА МУЗЕЯ.

Преминаваме с картите през пропуска, вече уверено и без страх, взимаме няколко брошури,  и ето най-сетне, тъй дълго лелеяната среща с Ван Гог на неговата земя. След малко щях да видя  картините на гениалният творец -   този недодялан, неугледен и необуздан човек, толкова самотен и тъжен, но с дълбок вътрешен живот, и с тази негова ненаситна жажда и стремеж към абсолютното.
Вече сме пред неговият шедьовър от нидерландския период -  „Селяни ядат картофи”/1885/. Тук палитрата му е все още с тъмни землисти цветове, в унисон с времето в Северен Брабант и тежкият живот на селяните там.

Когато през 1885 г. напуска Белгия и Холандия и заминава в Париж, постепенно под влияние на импресионистите палитрата му започва да изсветлява, появяват се и елементи на поантализъм. Силно повлиян е и от японското изкуство, много популярно през този период в Париж. Стоим пред картините  „Портрет на татко Танги”, „Мелница в Галет” от това време.
    
Но най-зрелият му период е времето в Прованс. Художникът вече е оформил свой собствен стил - типичните негови ярки жълти цветове, както и цветовата символика. И  пред погледа ни се редят неговите прословути „Слънчогледи”, един от многобройните му  автопортрети, портретите „Зуавът”, „Пощальонът”- изпълнени с неговият уникален експресивен стил. Следват „Жълтата къща”, стаята му, както и неговите пейзажи от околностите на Арл, Оверн, Сен Мари, в които той намира душевен мир и сила. Дълго се любуваме на светлата „Вишнева градина”, нежната ”Бадемов цвят”, последвани от драматичната, страховито въздействаща „Житна буря под бурно небе” с тъмното, мрачно небе и с хълмистите ниви наоколо. Дълго и ненаситно стояхме пред всяко платно с огромно вълнение.
    

Сред картините са изложени и една част от огромната му кореспонденция с Тео - любимият му, всеотдаен брат, и с други творци. Първата причудливост е, че те са изпълнени с рисунки. На второ място - в тях е залегнало неговото верую за творчеството му.   Колко жалко, че признанието за неговия талант не пристига приживе при него. По ирония на съдбата, днес творбите му са сред най-скъпо продаваните, уви! Тук снимането беше забранено и ние спазихме правилата, уви! 

На излизане хвърлихме един поглед и на постоянната изложба. От нея всъщност разбрахме, че кралица Беатрикс има далечна роднинска връзка с Петър Първи. Експозицията съдържа портрети на Петър Велики, на членове на царската фамилия и  на руски благородници, военни униформи от царско време, и старинни оръжия.
Накрая в сувенирния магазин купихме кубче Рубик, на което при правилна подредба  се виждат няколко от картините на Ван Гог.

 

От там, пресичаме мостчето Blauw-brug и тръгваме по улица Амстел. 

Скоро се озоваваме на брега на р.Сингел, където между площадите Muntplein  и Koningsplein от 1862 г. се намира Пазарът за цветя - Bloemen markt. 

Пообиколихме павилиончетата отрупани с кошници и вази с разноцветни рози, гербери, лалета, лалета лалета... и луковици за лалета. Но аз нали не съм запалена градинарка и луковици не си купих.  

Изведнъж девойчето се плесва по челото и заявява, че е забравила подаръкът, който бяхме купили за младежа, в знак на благодарност и картите, които ни осигури. След обед трябва да ги върнем на младежа, защото сутринта заминаваме. Ами сега? В това време  виждам една църква и това решава въпроса. 

 Аз оставам в църквата, тя да намери най-бързият начин да отиде до хотела, и да ме търси тук. Щастлива съм, че църквата Св.Франциск е на йезуитите, защото  знам че ще е много пищна и богато украсена.

Така и се оказа – в главния олтар има  великолепен позлатен полиптих, амвонът е с красива дърворезба, а стените са украсени с нежни светли цветове, със специфичен холандски стил. В нефа са наредени пейки, които скоро започват да се изпълват с хора. Падрето и то се явява на сцената – явно ще има служба. Ами, ще преживеем и една католическа меса, колко му е. 

От опита ми при обикалянето на многобройните католически църкви знам, че службата е към края си, щом една от енориашките тръгне с кесията да събира благодеяния от присъстващите. Подпомагам братята католици с няколко евра. Последва процесия пред падрето, да ги благославя, и да им дава от тяхната нафора. Свърши и тази процедура. После започнаха един друг да си честитят ли, да си искат прошка ли, не знам, но мъжът пред мене се обърна и след като се ръкувахме, той ми каза нещо на холандски, аз измърморих нещо си, което трябваше да мине за прошка или благословия. Последваха го и съседките ми на пейката. Ритуалът се повтори и аз продължих да ръкостискам и мърморя нещо под носа си, да не развалям сценария. После нали са холандци и са делови хора, започнаха да се разотиват, за разлика от португалците, които дълго и томително се молят, приклякат.  Останала сама не ми оставаше нищо друго освен да обикалям и снимам, снимам, снимам из църквата.

   

Най-сетне, когато вече бях изчерпала търпението си, девойката се появи запъхтяна. Поотдъхна си, поцъка с език и тя пред красотите католически, и тръгваме. Така и така подхванахме пак религиозната нишка, девойката отбелязва, че наблизо има площадче, където е амстердамския Бегинхоф / BEGIJNHOF/. 

Точният адрес е Nieuwezijds Voorburgwal,373. И макар че, според пътеводителите, трябваше много да се възторгвам от красотите там, не мога да кажа, че беше кой знае какво вълнуващо приключение нито в Брюж, нито в Антверпен. Но така и така ни е по пътя, да надзърнем все пак.

 

 Амстердамският Бегинхоф е създаден през 1346 г. Както и другаде, и той представлява комплекс от старинни къщи, в типичния холандски стил, повечето с фасади от 17-18 век. От пътеводителя узнаваме, че тук се намира една от двете, все още останали дървени къщи в града.
И тук никакъв признак на живот не се забелязва в къщите. Иначе, дворът е добре поддържан и потънал в разцъфтели храсти. Има и малък параклис. В сравнение с другите, като че ли този Бегинхоф беше най-прелестното кътче. Поразходихме се из двора, заедно с неколцината други посетители, поснимахме и хукнахме нататък по плана.

Докато вървяхме по уличките, попаднахме на двама весели музиканти със старинна латерна, която огласяше съседните улици. Отчетохме се и ние със своята парса, която единият от тях настоятелно събираше със своята шапка. 

Сетне видяхме един хранителен магазин и се изкушихме да влезем. Оказа се, че предлагат изключително и само  холандско сирене или кашкавал, не знам точно. По- важното е, че имаше невероятно количество разнообразни сортове от този продукт. Освен това клиентът можеше да  дегустира от изложените продукти. Боже, колко видове! А другият продукт, който продаваха в този магазин бяха разнообразни сосове. Не устояхме на тези вкусотии и решихме да си купим и за нас, и за приятели, и дори за младежа. Решихме, че за разлика от него, който задоволи нашата потребност от духовна храна, ние на свой ред можем да добавим към подаръка, който му бяхме купили и насъщна храна. Когато му връчвахме подаръците той сподели, че не е опитвал от тези сосове и сирена /кашкавал/ досега. А това истински ни зарадва.
  

Стига толкова сантименталности. Да хапнем. Влизаме в едно италианско ресторантче и с нетърпение си поръчваме салати и стек с гъбен сос, полят с по една халба бира. И каква стана тя – във всякакви ресторанти влязохме, само  холандска национална кухня  не вкусихме, за жалост.

    
 От там, решаваме да установим, ще я видим ли най-сетне отворена тази църква –St.Nicolaas-kerk. 

Разгеле, този път успяваме да  влезем вътре. Както вече споменах, намира се срещу централната ж.п.гара, и принадлежи на бенедектинския орден. 

 

Не е много голяма, но като всяка църква е впечатляваща, но не чак толкова, че да идваме за трети път. Правим няколко снимки и излизаме. Отправяме се към Старата църква, която е сравнително близо. Тъкмо се приготвях да купя билети, когато моята водачка реши да провери дали важат и тук картите. Оказа се, че можем да се възползваме от тях, защото  тя се води исторически паметник. 

DE OUDE KERK -  както я наричат холандците - се намира на едноименен площад, в квартала на червените фенери. Тя е най-старият паметник в града. Изградена е в началото като малък дървен параклис, в малкото рибарско селище на брега на река Амстел, където рибарите идвали да се помолят за благополучното си завръщане. Използвана е и като място където плетели мрежите си и подготвяли корабните си платна. Била е и място, където търговците се срещали, за да обменят стоката си. А някога Христос ги гонел от храма, казват.

Един от нефовете на църквата.Вижда се и старинния дървен свод.

    
Когато градът се разраства, става любимо място за среща на пилигрими, особено след 1345 г. и обявяването на Амстердамското чудо, /виж за това чудо нямам информация/ а църквата придобила прозвището си „дневната на Амстердам”. Практични хора, няма що.

Един от прекрасните витражи

   
Но тя е и първата патриаршеска църква. Строителството на каменната сграда започва през 1213 и продължава до 1306 г., когато е осветена от епископа на Утрехт. По-късно страничните крила били удължени и образували полукръг около хора, а северният и южният трансепт били присъединени към основното тяло.  Така църквата приела формата на кръст като  типична романска църква. Има три нефа, като централният е просторен. За жалост по време на Реформацията, интериорът на църквата бил унищожен. Статуите на светците разбити, скъпоценната утвар открадната или претопена, фреските унищожени. Включително и олтарът, където имало стенописи от големия ренесансов художник  Ян Сорел. Иначе, таванът на църквата е с най-големият запазен средновековен дървен свод в Европа. Запазени са и красивите резбовани кресла от хора, както и прекрасните витражи изработени от Питер Аертс, представящи сцени от „Смъртта на божията майка”.  През Златния век в нея  се извършвали свадби и  погребения на личните граждани на Амстердам. Затова и Рембранд сключил брак в нея, със своята любима жена Саския. Тя била и  погребана тук.

   
Докато обикаляхме из църквата, прочетохме част от описанията за интересната многовековна история на църквата, от големи платна по стените. Сега  с удоволствие споделям с вас наученото.

Външната фасада на църквата

    

През остатъка на деня решаваме да се поразходим безцелно. И така от улица на улица, и от канал до канал, стигнахме близо до впечатляващата сграда на МЕМО – Научния и технологичен музей с екстравагантната сграда, но тук аз се заинатих, и не пожелах да го посетим. Накрая се отправяме за среща с младежа, за да му върнем картите и да му благодарим. Връчваме му подаръка и се разделяме с прегръдки.

Фасадата на музея, в дъното, във форма на кораб

Може би, защото вятърът се усилваше все повече, и ние започнахме да се свиваме зиморничаво. Решихме да се приберем. При преминаването по големия мост над Амстел,  вятърът вече така се беше разбушувал, че очаквах всеки момент да ме повали. И докато ние - уж закалените морски момичета, свикнали с морските стихии - едва се удържахме на крака, и с мъка правехме всяка крачка, около нас, изнежените холандци, за каквито аз ги смятах, си вървяха с бодра крачка, все едно лек зефир ги гали…..

Последни снимки край един от безбройните канали

Най-сетне се прибрахме и полека-лека започнахме да се готвим за раздяла с Амстердам. Докато заспим, девойката не спря да върти кубчето на Рубик.
Лека нощ, Амстердам!