ПЪТЕПИС ЗА ИСТАНБУЛ

ЗА КНИГИТЕ, ЗА ДЕРВИШИТЕ  И ЗА ЕДИН ПРИЗРАЧЕН ДВОРЕЦ

В късния след обед се отправяме към площад Султанахмед,

наслаждавайки се на розите

по красиво оформените му алеи.

Ще се опитаме да влезем поне в Синята джамия, защото пред църквата Св.София опашката е хем широка, хем  дълга. Оказва се обаче, че от 16.30 до 17.45 ч. джамията е затворена, заради поредната служба, и имамът вече приканва молещите се. За сметка на това, си направихме един куп снимки.

Най-вече на водната феерия на фонтана между Синята джамия и църквата Св.София.

 

От там решаваме да видим какво е дереджето пред  двореца „Йеребатан”, по-известен като Цистерната Базилика, или още Потъналият дворец. Опашката не е стряскаща и ние се нареждаме. Билетите са по 10 лири.

Влизаме, спущаме се по стълбите и дъхът ни замира пред това великолепно творение от древността. Дело е на Юстиниан І, който наистина е бил велик държавник. Водохранилището е построено през 532-542 г.сл.Хр., за да снабдява двореца и населението с вода. По този начин, Константинопол бил предпазен от безводие при вражеска обсада. В началото и турците го използвали, но после започнали да използват течаща вода. Цяло щастие е, че един любознателен холандски пътешественик, П.Гилиус, го открива и описва в пътеписа си. Дето се вика, имало е графомани-туристи открай време. И от 1550 г., всеки пътешественик посетил Истанбул, искал да го види, та до днес.

    

Колкото и да гледаш на снимки това архитектурно творение, не можеш да усетиш неговата призрачна красота.

Тръгваме по един от мостовете, дълъг казват 140 м. От  водата, грижливо подредени, сякаш, в безкрайни редици,  се издигат стотици дебели дорийски колони, които се извисяват на десет метра височина, за да поддържат засводения таван на цистерната.

Колоните са осветени отдолу от червени прожектори и образуват сюрреалистична гора от стволове, които чезнат в тъмнината като някаква илюзия с огледала. Наоколо се носи класическа музика и е толкова тайнствено, завладяващо, вълнуващо.

В самия край откриваме двата известни артефакти от римския период –  два колосални изваяни мраморни блока 

с  глави на Медуза с гърчещи се змии вместо коси.  Според легендите са обърнати с главите надолу, за да не превърнат в камък, всеки който ги погледне.

Връщаме се по обратния път безкрайно впечатлени от този архитектурен шедьовър. На изхода, в сувенирното магазинче, девойката хареса и купи една рисунка на танцуващи дервиши. Получи се като прелюдия към вечерта.

  

Преди да ви разкажа за спектакъла бих искала да спомена откъде за първи път научих за танцуващите дервиши. Елиф Шафак – това име ми стана известно преди две години. Девойката открила сайт, в който видни интелектуалци представят своите идеи. И в него попаднахме на тази турска писателка. Каква завидна култура и интелект за една толкова млада жена. А после нашите издатели започнаха да печатат книгите й. Първата и най-силната според мен е „ Любов”. Та от нея научих за учението на суфистите. Една прекрасна история за съдбовна среща между средновековен книжник и дервиша Шамс. И как тази среща преминава в  безсмъртно приятелство, превърнало строгият книжник в нежният поет Мевляна  Джелаладдин Руми, чиито стихове остават безсмъртни до днес. Не на последно място, защото са писани на персийски, макар той да е живял в турския град Коня.Та от страниците на книгата научих за това мистично учение -  суфизма. Идеята е да те научи да обичаш и Бог, и себе си, и другите. А пътят  към Бога да можеш да откриеш чрез музиката, танца и стиха, както правят танцуващите дервиши.
     

Пристигаме в уречения час, настаняват ни в залата за представление. Масите са наредени в полукръг. Цари полумрак. Първо се появяват музикантите и започват да свирят своята музика със специфичните си инструменти – ней, ребаба и барабани. После, един подир друг влизат дервишите -  в черни наметала и високи черни шапки. След като се поздравяват дълго един друг,  започва техният духовен танц – сема. Черните наметала се смъкват и танцьорите остават в дълги бели поли, които се разтварят около тях, докато дервишите започват бааавно да се въртят всеки около своята орбита, а всички заедно в кръг. Този бавен танц продължава известно време.  После музиката се забърза и танцът става все по-бърз и задъхан. Танцьорите като навити кукли на пружина, с разперени нагоре ръце и лице извърнато нагоре, дълго се въртят в този вихрен танц, а полите им са като разтворено цвете. Най-сетне музиката замлъква, следва отново процесията на взаимно покланяне един друг и дервишите се оттеглят.
     

Не знам дали артистите успяват да достигнат всяка вечер до нирвана, дали наистина изповядват тази философия, или за тях е само поредния спектакъл пред непросветените западни хора, но моите възприятия бяха наистина завладени от този танц, и от  тази музика. Мистично изживяване.
   

После запалиха светлините. Видях артистите на бегом да напущат заведението /а аз си мислех, че след всички тези въртеливи движения ще им трябва поне  час да започнат да ходят нормално/, а ние довършихме вечерята си щастливо развълнувани от преживяното.

На излизане от ресторанта бяхме все още толкова екзалтирани, че не ни се прибираше, и ни се прииска да се поразходим из площад Султанахмед, който беше само на няколко метра. Нощта се беше спуснала над древния имперски град, но площадът, огромните куполи и стройните минарета на Света София и Синята джамия грееха красиво осветени. Все още имаше разхождащи се  туристи. Включихме се и ние сред  тълпата, а сетне бавно разхождайки се по притихналите улици, се прибрахме в хотела, изпълнени с толкова нови преживявания.

Лека нощ, Истанбул!