ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

                                    В  НАЧАЛОТО БЕ….. ГАУДИ

Добро утроооо, Барселона! Ето ни коафирани, издокарани, готови  за поредната  среща с един нов, непознат град. И с тайната надежда, че в края на пътуването си ще отнесем спомена за една поредна кратка, но силна любовна история между нас и градът. Абе, направо изпечени любовчийки се оказахме!

А и слънчицето ласкаво грее още от сутринта. Кой каквото ще да ми разправя югът си е юг, ако и да сме в северната част на Испания. А аз както винаги не улучих мярката. След климатичните изненади в Лисабон, този път се  бях заредила със сака, блузи от всякакви материи, шалове, и неизменното шлиферче. Страх лозе пази.

На улицата вече цари оживление – забързани хора, поток от коли….обичайният шум на събуждащия се град. Тъй като нощувките ни в хотела са без закуска, се оглеждаме къде да пием кафе. След няколко крачки носовете ни подушват аромата на току-що изпечени сладкиши. Разбираме, че идват от малко магазинче, където на място се пекат такива ухаещи сладкарски изкушения, че просто няма как да го подминеш. И това стана обичайната първа спирка от нашия маршрут.  Както и малкото, кокетно BRACAFE,на отсрещната страна на  улицата, с неговото великолепно, силно, бразилско кафе. Вземаме и по една бутилка вода за из път, и се отправяме към станция Фонтана, готови да превземем и този прекрасен град!

Говоря ви всички тези глупости, а ми е страх да си призная, че  сърцето ми  е свито и неспокойно. Какво щях да  правя аз, в един град, който  си е в правото гордо да се афишира с най-големите модернисти от края на ХІХ и началото на ХХ в. – в архитектурата Гауди, а в изобразителното изкуство  Пикасо, Джоан Миро, и с оня хубавец със засуканите мустачки и бастунчето. Но  моята мома като рекла: „Барселона, та Барселона!” И сега ръкавицата вече е хвърлена и връщане назад няма.

Затова, решаваме да се хвърлим направо в най-дълбокото – още първия ден започваме с Гауди и разбира се с катедрала Саграда Фамилия. Тогава вече,  или старата филистерка щеше да продължава да твърди, че това са непонятни, шутовски, невъобразими произведения на луди, превзети гении - нямащи нищо общо с истински доброто старо изкуство - или творбите на Гауди, все пак, щяха да ме покорят и направят своя почитателка…..

Отправяме се към метростанция Фонтана. За целта първо тръгваме по улица Carolines.

И така както бодро си крачим, а аз както винаги зяпам по балконите на хората,  изведнъж……. се заковавам на място.

Сред гиздавите модерни сгради, пред нас грейва, във всички цветове, които Господ е създал, една достолепна старинна сграда с причудливи геометрични форми. 

С богато декорираните си прозорци и балкони, еркери, кулички, тя сякаш е излязла от кориците на книжка с приказки за вълшебни замъци и омагьосани принцеси.  Това чувство се засилва от безмълвието и сънната тишина, които царят и в градината, и в сградата.

Няма като че ли човешко присъствие и малкият замък сякаш е задрямал вековен сън. Следва бърза справка с картата и пътеводителя, за да  разберем, че стоим пред Casa Vicens –  първата самостоятелна работа на Гауди, разбира се.

Значи, още не сме си показали носа от хотела, дето се вика, а творбите му вече започват да ни изкушават. И това ако не е предизвикателство! Ама как се е развихрил, да знаете, с тази негова страст към странното, зашеметяващото, необичайното. Буйната фантазия си е проличала още  в тази сграда. Но тук, той все още е в крак с модното по това време увлечение към мавританското изкуство, поради което, сградата е в неомудехар стил.
-„ Хе-хе-хе, затова толкова много ти хареса, нали?“- шепти скептикът в мен.

Да се опитам ли да ви я опиша с моите думи прости?  Този малък четириетажен замък  с три видими фасади е потънал в зеленина, а оградата му е досами тротоара на улицата. Формата на някои от ъгловите му прозорци са в мавритански стил и напомнят миниатюрни минарета. И това е, вече, само по себе си невероятно красиво. На горните етажи има ъглови куполообразни кулички, и балкончета, от които палаво наднича по някое херувимче. Не мога да откъсна поглед и от филигранните железни  балкончета, от червеникавите тераси  с белите колони. Красиви железни решетки има и на прозорците на първия етаж. Не по-малко впечатляващи са  многоцветните фасади, където се редуват в различни форми и големина бели и зелени плочки и топъл кафяво- червеникав камък.  Другаде, върху белия или зелен цвят на плочките, ярко жълтеят изрисувани невени. 

Когато  започнало строителството на тази екстравагантна лятна резиденция, поляните наоколо жълтеели с тези цветчета, и това явно е привлякло вниманието на твореца. Между другото, собственикът на дома,  бил фабрикант -  производител на керамични плочки, което  улеснявало изпълнението на  дръзките фантазии на младия творец.  Може би трябваше да започна първо с портата и оградата, които са изработени от ковано желязо във вид на палмови листа. С една дума старинна прелест и очарование, свенливо сгушена сред съвременните домове.

Сега, по-важното е да установим има ли спяща красавица вътре. Но колкото и да се взирахме, с надеждата да зърнем някакво човешко присъствие в къщата, или в двора, не видяхме такова. От тогава, всеки ден - сутрин на път за метрото, и вечер -  прибирайки се от поредния маратон, неизменно се спирахме пред Casa Vicens. Само една вечер видяхме един прозорец  да свети и се мярна някаква фигура.  А аз през цялото време не спирах да си мисля каква е съдбата на тези  хора,  какво е чувството да живееш в такъв исторически дом, какви страсти ги вълнуват, щастливи или нещастни са, макар да живеят в такава достолепна старина. И си измислях всякакви шантави истории. Пак се отплеснах……….Но, аз вече съм обнадеждена.