ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

        „ДОМ ЗА БОГА”  ПО  ГАУДИ.  ПРИКАЗКАТА  ПРОДЪЛЖАВА
                  
Всеки ден, стотици туристи, кротко и търпеливо се нареждат на едно сакрално за Барселона място, навярно с тайната цел, да открият има ли божествен промисъл в замисъла на твореца, започнал да строи най-странната нео-готическа катедрала в света. Става дума, разбира се, за  Саграда Фамилия и нейният нестандартен създател и вдъхновител -  Антони Гауди.

Навярно са изписани безброй научни, естетически и философски материали за това негово творение. Да не говорим за безбройните обикновени хора като мен и вас, които не могат да се стърпят да не споделят чувствата, които са изпитали от срещата с тази необикновена сграда. Е, разбира се, че и аз не мога да се стърпя, и да не се включа със своето тънко гласче, в този нестроен човешки хор. С цялото си почитание и респект пред този човешки феномен -  Гауди! Ще си призная, че многократно съм разглеждала фотоси от тази църква, но и до ден днешен не мога да проумея мащаба на неговия талант. Чувствата ми все така  се люшкат от „Осанна” до „Разпни го”. Толкова типично българско, нали? Да отричаш нещо, което не проумяваш. Макар, че  вече съм в хора на тези, дето викат „Осанна”.
  

Постепенно започнах да проумявам от видяното и написаното, че още от младини, той е изпитвал неистова потребност от дръзки оригинални решения. И все не можел да получи пълно удовлетворение от постигнатото. Казват, че многократно събарял елементи от катедралата, и на недоволните въпроси защо, духовито отговарял: „Моят клиент не бърза.” Да отдадеш повече от 40 години на една своя творба, да продадеш дома си, за да продължаваш да градиш своя идеал за прекрасното и съвършеното - за това не е необходимо само да си ревностен католик, превъзходен архитект, но и много, много луд. Но май това е една красива, творческа лудост, която сякаш ти казва, че на този свят, сред човешкото племе, от време на време се ражда необикновен човек, не от мира сего, нали? Та и Гауди е от този сорт хора.

Накратко. Излязохме от метрото, което има съвсем близо спирка до църквата. Още от далеч видяхме осемте причудливи кули. Тъй като беше сравнително рано, считахме че почти няма да има хора. Оооо, не, такава опашка се беше извила, та стигаше от източната до западната фасада на църквата. По-голяма и тлъста тълпа бях виждала само пред Ватикана.

Дълго умувахме, но решихме, че имаме твърде малко време, за да изгубим часове в очакване да влезем в самата църква. А и все пак, колкото и да са талантливи неговите следовници, колкото и да се опитват да се доближат до неговите идеи, това си е една чужда творба, макар и взаимствана. Защото по време на Гражданската война, ревностните революционери поразрушили каквото можали, но по-фаталното е, че изгорели чертежите на Гауди.

Но поне дълго, дълго обикаляхме около нея, взирахме се и снимахме причудливите  скулптурни групи по фасадата й. За жалост тях единствено, централната фасада и само една от замислените от него кули са негово дело.

Идеята на Гауди, като ревностен католик, била да издигне величествен дом на Бога, в духа на готиката, но в интерпретациите на модернизма. И най-вече на неговите собствени и неповторими интерпретации. Сградата трябвало да представлява петкорабна базилика, обградена с 18 кули, всяка висока по 107 метра. Броят на кулите съответствал на броя на дванадесетте апостоли, четиримата евангелисти, Богородица и Исус Христос.

Самото име на катедралата също има своя библейски символ  - в буквален превод означава Светото семейство. Идеята била да се акцентира върху трите най-важни етапи от живота на Исус Христос - Раждането, Страстите Христови и Възкресението. 

Естествено, най-впечатляваща е оригиналната фасада, която е оформена във форма на пещера,/поне на мен така ми изглеждаше/ където е скулптурната композиция с образите на Богородица, Христос и Йосиф, заобиколени от хор на ангели. Има и множество декоративни елементи, взаимствани от природата - във формата на глухарчета, слънчогледи, палми, охлюви и любимите му лилии. 

Разглеждаме величествената сграда пред нас и все не мога да се преборя с чувството за нещо необикновено, несравнимо, нещо като нищо на света. Но щом през ноември 2010 г. дядо Pope /Виждате ли къде е разликата между източното и западното православие. Докато ние интимно се обръщаме с „дядо” за патриарха, кой католик ще се осмели да нарече папата „дядо”?!/ Бенедикт ХVІ  осветил Саграда Фамилия и я обявил за базилика, коя съм аз, та да отричам религиозният й символ и значение.

За мен, обаче, това е един символ на човешкото дръзновение, който се надявам никога да не секва.