ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

          К А С А   Б А Т И Й О –   Е Д Н А   М О Д Е Р Н А   П Р И К А З К А

Според исландците, щастието е копнеж и любознателност. Е, значи аз съм един много щастлив човек! И деня и нощя копнея да грабна куфара, и да тръгна на поредното пътешествие. А любознателността ми да видя, открия, и науча нещо повече за всяка забележителност в една държава, в един град, е неутолима. 

Ако искате и вие да се приобщите към щастливците, последвайте ме. И нека заедно да тръгнем по улиците на прекрасният град Барселона, и да се насладим на великолепието, и неочакваните прелести, които ще ни разкрие.

Последния път ви бях изоставила на излизане от Каса Мила. Между другото, слънцето вече грее силно и ние хвърляме сака и якета, и тръгваме с блузки с къс ръкав. Булевардът, по който вече крачим, каталунците титулуват Passeig de Gracia и твърдят, че е най-скъпият и красив.

А той е широоок и  освен място за профучаващите возила има и широооки велосипедни алеи от двете страни, а на края на тротоарите се издигат красиви фенери и дървета. Да не говорим за шикарните домове и административни сгради, които гордо са изправили снаги от двете страни и се конкурират по хубост и пищност. Отделяме им нужното внимание и възхищение с многобройни снимки и нескончаеми възгласи. Така неусетно приближаваме  нашият обект. Още от далече виждаме тълпата туристи пред него, а сетне……

.

Докато стъписан стоиш и разглеждаш това творение, осъзнаваш, че истинската му цел е,  от една страна - да те омагьоса с хубостта си, от друга – да ти внуши колко неповторима е тази негова необикновена хубост. Защото това е не просто сграда, това е една легенда на модерното изкуство, събрала в себе си най-невероятните архитектурни, скулптурни и художествени идеи на един неповторим талант. За да осъзнаеш и възприемеш, обаче, тази неповторимост, ти е нужно време. Затова посядаме на една от пейките, сложени предвидливо пред  дома, и започваме с  ококорени очи бавно да обхождаме фасадата на къщата.

Колоните на приземния етаж ми заприличват на тайнствени сводове на пещера. Бел етажът се подпира от колони във вид на огромни кости на някакво допотопно чудовище, което е малко  стряскащо.

Но цялото остъклено пространство между тях, е толкова шарено - писано с многобройни, пъстроцветни стъкла в причудливи форми,  /като някогашните наши калейдоскопи с шарени стъкалца, които въртяхме пред очите си, омаяни от шаренията им/,че тутакси те развеселяват.

Сетне отново усмивката ти  се стопява, защото балкончетата на следващите етажи представляват една мрачна гротеска във вид на карнавални маски, оформени като скелети на риби.  Но и тук, многоцветната мозайка от миниатюрни фаянсови плочки - преливащи от тъмно-синьо до млечно синьо, ултрамарин и каквото се сетиш синьо, преливащо  в бежово и  жълто по фасадата, така те пленява, че забравяш за стряскащите маски.

Повтарящите се съобщения обаче, че не остава много време, тъй като приема на посетители е до 14 часа, ни принуждава да станем, и да се наредим на не много голямата опашка.

Влизаме в приземния етаж и се отправяме към стълбището, което е спираловидно, а перилата му по цялото си протежение се извиват в най-разнообразни причудливи форми. Е, повтарям се с това „причудливи форми”, ама какво да направя като всичко  е толкова необикновено,  фантастично, нереално.

И бел етажът е  не по-малко смайващ. От  надипления като воден въртоп таван,

до  стените - оцветени и украсени с млечносини плочки в различни конфигурации, до мозаечния под, и старинната камина.

И тя в необичайна форма и с необичаен строеж, конструирана при това така, че да отоплява само апартаментите на собствениците. Хитро, нали?  Всяка каса на врата, всеки прозорец имат единствена и неповторима форма.

Излизаме на една тераса с красиво подредена мозайка и виждаме апартаментите на трите етажа нагоре, и днес населявани от наематели.

Е, как да не изпиташ завист към тях?! И само се питам дали са вечно засмени и щастливи, че местообитават такова място?! Но стига терзания и хамлетовски въпроси, че трябва да катерим до покрива.

Пъплим по стълбището, което става все по усукано и тясно, вървим по коридори, чийто тавани с млечнобели сводове са с невиждана до тогава форма.

А когато надзърнеш през стълбището надолу, тази лазурна синева по стените сякаш те потопява всред морските дълбини.

И аз само си шептя, как е възможно в началото на ХХ век да си постигнал такива архитектурни решения, та зрителя и днес да се чуди как се е озовал в бъдещето.    

Най-сетне стигаме до покрива.

Е, това вече е една друга бамбашка фантазия.

Естествено, че нямаше да се досетя, за заложената идея тук, иначе нали и аз щях да съм гений. Но затова са пътеводителите, проспектите и аудиогайдовете – да разкажат на човек, без въображение, за какво иде реч. Затова смело мога да ви разкажа каква е била идеята вдъхновила  Гауди за този дом.  Става дума за библейската притча за Св.Георги и битката му със змея. И Гауди, като всеки испанец, колкото и да е изпреварил съвременниците си, в своето творчество си оставал и дълбоко религиозен човек. Виждаме подредени една върху друга многоцветни плочки, наподобяващи извитото проснато тяло на змея, покрито с люспи.  А най-отгоре победоносно се белее Божия Кръст.

Освен тези алегорични фигури, всички комини  и вентилационни шахти са изградени като разнообразни кулички с пъстроцветни  многобройни плочки. Ама ти да видиш, само, какво се казва пъстрота!! А какво да кажа за гледката, която се разкрива към града отгоре.

Но всяка приказка си има своя край.

Поемаме отново надолу  към земния живот, където търговията е на по-първо място от фантазиите.  В приземния етаж има магазин за сувенири „а ла Батийо”.

Излизаме отново на улицата и продължаваме разходката си. До Каса Батийо се кипри, със своята гиздава хубост, 

съседния  старинен дом – Casa  Amatller, /строен 1898-1900 г./ където днес чичковците от Сотбис са си спретнали офиси.

И всяка следваща сграда е една от друга по-хубава,

по-пищна, по-богата с кули, кулички, тераси, веранди и всякакви гиздосии

- всяка с имената на някогашните си собственици – Casa Josefina Bonet, Casarramona  и още и още,

по цялото протежение на улицата. Само гледай, цъкай с език, снимай и тайничко завиждай  на обитателите им.

Но накрая кой от където е, и за където се е запътил.

Спирката на метрото е току до входа на Каса Батийо, но ние сме издръжливи и ненаситни пътешественици и продължаваме пешком.