ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

                    ДА ПОГЛЕДНЕШ ОТ ВИСОКО БАРСЕЛОНА

Загърбваме паметника на Колумб и

Морският музей на Барселона

крачим вече по улиците на Барселона  - девойката с картата и пътеводителя в ръка,

а аз подтичвайки след нея, когато съм се забавила заради някоя снимка, или просто съм се зазяпала по някоя сграда.

Вървим покрай старинни римски стени - днес превърнати в музеи, но нямаме време за тях, защото нашата цел сега е хълма Монтжуик.

Стигаме до метростанция Drassans.  Само две думи за метрото. Огромно, пуснало своите пипала под целия град, та даже и извън границите му, благодарение на влакчетата, които се включват в тази подземна транспортна мрежа. Понякога се налага да вървиш доста из него, за да се прехвърлиш от една станция на друга.  Хубавото е поне, че има много асансьори, които те изкачват до изхода, та не катериш много стълби. И като във всяко метро има много музиканти с различен цвят на кожата, пол и възраст, и с различно звучене.  Няма да разказвам по-подробно за барселонското метро, защото не мога да ви бъда много полезна, поради простата причина, че през първите няколко дни в нов град и в неговото метро, съм съвсем безхаберна накъде ме води моят гид. Докато дойде ред и аз да вдявам, то пък престоят ни приключил. Е, все пак, научавам как да стигна до нашата спирка,  за да се прибера в хотела, което си е все нещо, нали? За тези четири дни от престоя ни  в Барселона, на два пъти си купихме карти Т-10, които ни свършиха работа / та даже и артисаха няколко пътувания/, защото те включват и влакчетата.
 

И така, този път взехме зелената линия, но метро ли беше или по-скоро  влакче, не съм много сигурна.

Факт е, че то започна да се катери нагоре, което е нормално, защото хълма Монтжуик се издига на 213 м. над града. Скоро стигаме на метростанция Парал-лел. Повечето народ се изсипва навън, което значи, че все са събратя туристи. Някои от тях тръгнаха да катерят хълма, но ние не можехме да се лишим от удоволствието да погледнем града отвисоко. Затова се нареждаме на опашката за фуникуляра.

Малко е скъпичко за толкова кратко пътуване /май беше 7-8 евро/, ама не всеки ден изживяваш такова приключение, нали?

Поредната кабинка идва и ние се качваме вътре.

И ето ти го Барселона, лежащ в краката ти,

а ти като въодушевен победител весело и щастливо възклицаваш,

когато откриеш една или друга забележителност – ето кулите на Саграда Фамилия, пристанището,  кулата Агбар, с нейната фалическа форма, отсрещният хълм Тибидабо

……. Край, пристигнахме. Слизаме и пред нас се ширва потънал в зеленина историческия хълм.

През Средновековието  бил известен под прозвището  „еврейската планина”, заради еврейското гробище, което се  намирало тук. Нали знаете, че дълбоко религиозните испански христови чеда, изтиквали евреите в покрайнините на всеки град, често чак зад крепостните стени. Докато накрая ги прогонили и от страната си. Та така и тук.

После - с отбранителна цел - на върха на хълма, била издигната военна крепост, за защита от неприятелски войски. Едва през 1929 г., заради Световното изложение, хълмът е оформен като красив парк. В него издига прекрасната си снага  Националния музей за изящни изкуства на Каталуния /MNAC/ и  модерен павилион Mies van der Rohe. 

В  края на Гражданската война, обаче, хълмът придобил печална мрачна слава, заради четирите хиляди каталунски националисти и републиканци разстреляни тук  - близо до дебелите крепостни стени. Е, слава богу, днес Монтжуик е увеселителен парк - място за отдих, спортен и културен център, а мрачното минало наднича само от музейните сбирки.

Приближаваме и започваме да снимаме дебелите крепостни стени,

които ограждат замъка, 

дълбокият някогашен ров, който го опасва - днес изпълнен с чудесни многообразни, многоцветни алеи.

После - портите на замъка и мрачната му заплашителна фасада.  Стоим на края на крепостната стена  и аз възторжено снимам прекрасните гледки, които се откриват към морето и към града долу.

Изведнъж – щрак, и един надпис, ме уведомява, че повече снимки няма да има. Питам девойката има ли резервна карта, но тя естествено пак  не се е запасила. Следва кратка нравоучителна беседа, което обижда егото й, и тя тръгва към замъка, без да ме дочака. А аз, все пак облекчено въздъхвам, защото сутринта /навярно съм имала предчувствие, за това което ще се случи/, в последния момент, пъхнах в чантата си резервният фотоапарат.

Да, след приключението в Лисабон, заявих, че не тръгвам никъде повече, без резервен апарат. Довършвам спокойно с панорамните снимки и тръгвам след наскърбената госпожица.

Входът за замъка е свободен, но то и няма какво толкова да се гледа вътре. Или аз вече нямах настроение.

Пообиколихме из вътрешния двор,

после отново излязохме навън, където из огромния двор бяха разпръснати няколко старовремски топове -  неми свидетели на толкова много кръв и смърт.

Снимахме се на техния мълчалив фон, 

после девойката се изкачи  най - отгоре на дебелите яки стени на бастиона, за още панорамни снимки.

Поспряхме за малко в кафето на двора, за по едно кафе, и отново сме на опашката за фуникуляра.

Но, разходката из парка не е свършила, защото тук има още много интересни обекти, и аз очаквам с нетърпение срещата с тях.