ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН

КУЛАТА БЕЛЕМ – ВЕЧНИЯТ СТРАЖ НА ЛИСАБОН

В един ленив летен ден, докато се чудех как да убия няколко часа, се поразрових в библиотеката си  да открия нещо, дето става за препрочитане. И тогава попаднах на една книга, за чието съществуване не си спомнях. Навярно, защото на времето не я дочетох, по- скоро не я дооцених. А сега беше като истинско откровение за мен. Дали защото  днес вече съм помъдряла?!  Дано, ама надали. Както и да е. Става дума за един прекрасен роман на португалският писател Жозе Сарамаго „Възпоминание за манастира”, написан при това с много тънка ирония. И като ми стана едно лисабонскооооо…..

Затова, искате ли да взема да ви заведа на едно прекрасно място в Лисабон? Тръгваме за квартал Санта Мария де Белем,  където на брега на р.Тежу, се извисява   вековният страж  на реката и града. Става дума за Кулата Белем -  един от незабравимите и  впечатляващи символи на града.

Първоначално, кулата била издигната на остров, почти в средата на реката, но след земетресението през 1755 г. и последвалото наводнение, течението на реката се изменило, и днес кулата се извисява  до самия  бряг. Още първия ден, след музеите, решихме да стигнем до този сакрален за лисабонците квартал, обвеян със слава и гордост, за да добием първи впечатления от манастира Жеронимуш,

Паметника на откривателите

и Кулата Белем.

Въпреки късния следобед и причернялото небе, около кулата и парка около нея, беше все още пълно с туристи, които храбро устояваха на силните пориви на вятъра. Ах, този палав португалски вятър. Тук на брега, за първи път  изпитахме неговите силни пориви и  неукротимост. Видяхме с очите си, как грабна шапката от главата на един японец и я запрати в реката, с което предизвика буен смях сред присъстващите на сцената. За да направя няколко кадъра на придирчивата си дъщеря, трябваше да снимам по десетина пъти, за да се хареса.

А аз предпочитах  да бъда увековечена с романтично разрошена коса, или увита като муджехидин, за да е по-достоверна снимката.

Поради тази причина, от Португалия почти нямам снимка, за пред хора, дето се вика. Накрая си тръгваме, за да се върнем отново на следващия ден за подробното й разглеждане.

И ето  в ранните следобедни часове в неделя, след посещението на двореца Ажуда,  се отправяме по дървения мост към входа на кулата.

Тук искам да спомена, че до този ден нито в Италия, нито в Испания, или Франция, не изгарях от желание да се катеря по разни кули, а изпращах дъщеря си в бойна експедиция на лов за снимки и информация. Виж, в Португалия,  бях като че ли обзета от мазохистични мераци  да изкатеря всяка камбанария, кула или крепостна стена, изпречили се по пътя ми. И нито вятър, нито дъжд, нито разтуптяното ми сърце, и разтрепераните ми крака ме спираха.

Купуваме си билети /да, вече беше минало 14 часа и безплатният вход беше приключил/, и влизаме. За прекрасната архитектура няма какво да говоря, по-добре виж снимките.

Кулата Белем е едно от първите архитектурни творения в новия мануелин стил. Но не е само той. От фините като дантела сводести прозорци и балкони  се чувства мавританското влияние и разбира се готическият стил на безбройните кулички на всяка от площадките. Каменни  кръстове на  войнствения Орден на Христос  и кралски гербове по стените на кулата, допълнително я доукрасяват.

Започваме обиколката си.

Под прозорчетата в ниските сводести зали, са подредени топове и разни други военни амуниции, чието предназначение е ясно  всекиму.

Излизаме на първата площадка

и пред взора ни се откриват чудни гледки  към реката с плаващите по нея кораби,

моста „25 Април” и града.

И моят гид на първа линия

Струваше ми се, че ако затворя очи ще видя каравелите и фрегатите на Вашку да Гама  да напущат пристанището, за да поемат към неоткритите все още морски пътища и земи, и ще чуя монотонното припяване на моряците, докато гребат или вдигат платната.

А после? После започна  мъчително катерене по  тясна вътрешна стълба, която колкото по-нагоре пълзи, толкова повече се стеснява. Понякога, за да се разминем със слизащите, трябваше да се прилепваме плътно до стената.

Но гледките от куличките, бойниците и площадките бяха неповторими.

И още нещо.

На връщане някъде долу в крепостта видяхме няколко много ниски, тъмни стаички, без никакви прозорци. В тях  през ХVІІ в., по времето на управлението на крал Мигел са затваряли политически противници. Дори не мога да си представя какъв железен човек трябва да си, за да издържиш на тази влага, студ, мрак, зловоние. Какво знае  днес изнежения съвременен човек.

Дойдохме до кулата още веднъж, заради един злополучен инцидент с фотоапарата. Взехме трамвай 15Е /запомнихте го вече, нали?/ от площад Фигейра, и слязохме  две-три спирки, след манастир Жеронимуш. От там минахме покрай няколко улички със стари къщи с олющени фасади и потъмнели от времето плочки,

и стигнахме до един мост, който се издига над крайбрежния булевард.

От него се озовахме в парк

с вековни дървета и там някъде сред клоните им

съзряхме кулата. Последва поредната фотосесия.

Но, втория  път не влязохме в кулата.

И тъй като за последен път ви развеждам из този район, да не забравя да спомена  музея Берардо - за тези, които обичат модерното изкуство.

По средата, между манастира Жеронимуш и Паметника на откривателите, в  градината с фонтана, се намира Културният център Белем, в който е разположен този музей.  Преди да тръгна на тази екскурзия, твърдо бях решила да посетим Център Помпиду в Париж и Музея Берардо в Лисабон,

за да се изправя още веднъж очи в очи, с това непонятно за мен изкуство. Но сърцето ми все нещо се дърпаше. Особено като видях статуята на една яка, дебелог….. пардон, снажна атлетка да препречва входа към музея Берардо, меракът ми се изпари.

Обичайните оправдания на една стара филистерка, нали?