ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН

НА СРЕЩА СЪС СТАРАТА СЛАВА НА ПОРТУГАЛИЯ

Стоим на спирката, в очакване на трамвай 15Е, за да продължим към квартал Белем, свързан с великата някогашна слава на Португалия.

Там, от  брега на р.Тежу,  нейните синове дръзват да потеглят в неизвестността, в търсене на нови земи.  Дори не мога да си представя какъв отчаян авантюрист и смелчага трябва да си,  какъв шантав, любознателен ум трябва да имаш, за да си готов за такова приключение. И то във времена, когато отчетата все още проповядват, че земята е плоска, и там някъде в края й, започва бездънна пропаст.
  

И така  е до днес -  неукротимият човешки дух, не може да бъде озаптен! Добре, че е така,  иначе още щяхме да се въртим по клоните на дърветата, нали?  Вече съм споменавала за своите антироялистки настроения, но не мога да отрека, че сред монарсите е имало и просветени умове, които са били двигатели  на  прогреса в своите страни. Такъв е бил и принц Енрике, по-известен с поангличаненото си име  Хенри Мореплавателя. Той е, който създава Академия за мореплаватели. Най-дръзките от възпитаниците, тръгват да покоряват морета, океани….. и народи разбира се. С огън и меч, и с Христовия кръст начело! Оказало се, че блясъкът на златото е по-силен от страха от преизподнята!

Докато си мисля всичко това,

трамваят кротко пъпли покрай

Музея за ориенталско изкуство /и той беше вписан в плана ни, но така и не остана време за него/, покрай доковете по река Тежу,

покрай по-нови и  по-стари поовехтели сгради.

Фасадите на повечето от тях, типично по португалски, са облицовани с керамични плочки.

После минаваме покрай моста „25 април”, и накрая стигаме до манастира Жеронимуш. Уаууу, колко е красиииив!  

Но сега имаме друга цел.

Пресичаме площада

пред него и красивата градинка с фонтана

,

после се спущаме в подлеза, и излизаме  пред Паметника на откривателите.

Първо усещаме мощните пориви на вятъра, после започваме с любопитство да „откриваме”…. откривателите.

Пред нас е един просторен площад,

в чийто център са  изобразени розата на компаса и картата на света, на която са отбелязани маршрутите на португалските кораби  през различните години и експедиции.

Тази географска картина с диаметър 50 м. е изработена от различни по цвят мрамори и е подарък от Южна Африка. Встрани до площада, започва голямо яхтено пристанище.

Самият паметник, е издигнат в края на площада, вертикално по протежението на р. Тежу, във формата на носа на каравела.

С този тип кораби са започнали първите експедиции. А по цялата му стена са издигнати 33 статуи на изследователи, навигатори, картографи, писатели, художници, мисионери, пасажери, начело с тази на принц Енрике - вдъхновителят, държащ в ръцете си макет на каравела.

Паметникът  е построен и открит през 1960 година / по времето на диктатурата на Салазар/, в чест на 500-годишнината от смъртта на принц Енрике.

Салазар искал да се издигне този паметник, като  един романтичен символ на някогашна велика Португалия, когато е владеела океани и е водила  колонизаторска политика. С идеята да напомпа малко самочувствието на обеднелите португалци.  Я си спомнете  и  у нас, за мегаломанския проект 1300 години България край Шумен. Разбира се това е мое тълкование. Ние туристите не се замисляме много над подбудите, а се дивим по-скоро на смелостта на тези мъже, оставили имената си в световната история. 

Паметникът, в стил модерен класицизъм е висок 52 м. и достига  на дълбочина 20 м.  Архитектите и скулпторите работили по проектите и изграждането му са Котинели Телмо, Кристино да Силва и Леополдо де Алмейда. Освен принц Енрике, другите изобразени  герои са:  Вашку да Гама, Педро Алварес Кабрал –  откривателят на Бразилия, Бартоломео Диаш – първият мореплавател, преминал нос Добра Надежда, адмирал Афонсо де Албукерк - един от вицекралете на португалска Индия,  Магелан. Не е забравен и Св.Франциск Ксавиер.  Къде без духовен водач.  И наред с тях - Луиш де Камоинш - един съвременен  Омир, създал националната португалска поема „Лузиада”. Сам той войник и поет, авантюрист и търговец, патриот и колониален завоевател. Освен описанието на героичната експедиция до Индия, като истински ренесансов поет, разкрива и страстите, суеверията, предразсъдъците на своите герои, алчността  към златото на тези „нови рицари”, и жестокостта, с която се разправят с мирното туземно население.

Да не пропусна и големият ренесансов художник Нуну Гонсалвиш, както и образите на други реални исторически фигури от португалската история. В края на процесията, изпращайки и благославяйки ги в героичния им път, са изобразени кралица Филипа, майката на Енрике, заедно с друг от принцовете. От двете страни на паметника има два глобуса.

След като разгледахме скулптурната композиция,  дълго се опитвахме  да уловим миг на затишие на вятъра, за да се снимаме. После се отправихме към стълбището на северната фасада, където е входът за върха на паметника.

Понечихме да влезем вътре, но уви, касата беше затворена и това ужасно ни разочарова. Ноооо, един непредвиден неприятен инцидент, ни накара отново да се върнем тук, след няколко дни.  Втория път успяхме да влезем.

Вътре има малка музейна сбирка, но ние не се задържахме много дълго пред нея, а побързахме да се шмугнем в асансьора, който ни понесе нагоре. После малко стълби и ето ни на площадката, на върха на паметника.

Велики боже! Чувството е зашеметяващо и в прекия, и в преносния смисъл. Вятърът е толкова силен, че спира дъха ти. Имах чувството, че всеки момент ще ме грабне и ще ме вдигне във въздуха. Зъбите ми затракаха от ужас!

Розата на компаса

      

Ооо,  но  изгледът, който се разкрива пред очите ти - трудно ще намериш думи да го опишеш! 

Лисабон като на длан  - моста „25 април” прекосяващ цялата река,

извисяващия  се на отсрещния бряг Cristo Rei,

яхтите, кулата Белем, Жеронимуш, реката Тежу

….Страх не страх, стоиш прикован до стената, и гледаш ненаситно, и с ням възторг.

Девойката протяга ръка с фотоапарата, за да заснеме  цялата тази красота,

аз здраво я държа за дрехата,

и само се моля  вятъра  да не го изтръгне от ръката й, и  да сложи край на спомените ни от Португалия. Размина се.

И нали не съм особено наблюдателна, чак отгоре, откривам, че картата на света, долу на площада,   е разположена на страниците на разтворена книга.

Така си е – книгата е ключът към познанието! Ами това е. Страховито и невероятно изживяване си е.

Но, да се върна на първото ни посещение.

Донякъде разочаровани, че не изпълнихме цялата си програма, тръгнахме пешком покрай кея и яхтите, напук на вятъра, за да стигнем до близката градина.

В центъра й се извисява паметникът на Афонсо де Албукерк, за когото вече стана дума. Успяхме да направим снимки, докато  все още се процеждаше някаква светлина от намръщеното облачно небе и се отправихме към трамвайната спирка.

Разбира се, трамваят този път беше препълнен -  първо защото вече беше започнало да ръми, и второ  - защото туристите, приключили със своите обиколки, се прибираха към центъра. Когато вече слязохме, на площад Фигейра плющеше силен студен дъжд.

Ех, Португалия, не така си представях първата си вечер в Лисабон! Улиците бяха пусти, но за сметка на това ресторантчетата бяха препълнени с клиенти. Любимото време за ресторантьорите.  Не ни оставаше нищо друго, освен да влезем в първото мярнало ни се  ресторантче, и да сложим началото на поредицата от рибни вечери. Девойката си взема панирано филе, аз друга някаква печена риба, която си личеше, че е била с доста голеееми размери. Имената им не съм запомнила, защото рибата беше обичайното ни меню през тази седмица. Но винаги, от какъвто и да е била род, беше много, много вкусна. Просто се топеше в устата. Е, аз разбира се, си поръчах бяло вино за рибата.

Та, думата ми е за виното. Бях чела, че обичайно, португалците пият вино верде. Буквално означава зелено, демек младо вино. Има и бели и червени сортове. И аз реших да го опитам това верде. Какво съм поръчвала не знам, но гарсона ми тупна една каничка, някъде къде 375 мл.! То нямаше да е проблем в тази студена дъждовна вечер да се справя с него, но…… не ми хареса! Оказа се твърде киселичко за моя вкус. Опитах  да се понапъна, но не вървеше. А и девойката не е много по алкохола, та бялото вино верде така си и остана. От тогава, винаги дебело подчертавах, че искам червено сухо вино и повече издънки нямаше.
След вечерята бързичко се прибрахме под неспирния дъжд, взехме по един горещ душ, надухме климатика и заспахме с надеждата, утрешният ден да бъде по-слънчев. Лека нощ, Лисабон!