ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН

О Б И Ч А Т Е   ЛИ   Ф А Д О?
      
Всеки знае, че това, което е фламенкото за Испания, това е музиката фадо за Португалия. И нали не си представяте, че ще пропуснем такова събитие, докато сме в тази страна? Бях слушала откъслечни рекламни клипове по БГРадио,  с песни на днешната, най-известна португалска  фадо  певица – Мариса, които  доста ми напомняха за тъжните, протяжни ритми на фламенкото. То и  португалския език ми звучеше като развален испански, само с повече „ж”  и „ш” в думите, и „м” вместо  „н” в края на  някои думи, което още повече засилваше любопитството ми. 

Още от тук си избрах клуба, който ще посетим, и който беше в старинния квартал Алфама, където според пътеводителя ни, са най-автентичните фадо клубове и ресторантчета.

И така, една вечер се изкачихме с автобус 28 до катедралата Се, за да открием, че Clube de Fado се намира надолу по една тясна, романтична и живописна уличка, със старинни къщи, облицовани с керамични плочки, досами катедралата.  Разбираме, че програмата започва чак  след 22.30, в момента няма свободни места, но ни обещават да ни намерят, евентуално. Е, ако не  тази вечер, ще е друга, но няма да изпуснем това събитие.

Затова се поогледахме наоколо, и решихме да  влезем в едно съседно ресторантче. Няколко масички, свещи на масата и приглушена музика с изпълнения на любимата ми класическа китара. А най-главното - нямаше риби, миди и други морски обитатели, че вече беше ни поомръзнало да ядем  риби, и за обед, и за вечер. Поръчахме си по една пица с  четири вида сирена. Това ми е любимата пица още от Италия. И докато очакваме пицата, се отдаваме на dolce far niete. Скоро донасят поръчката ни, но въпреки заглавието си, пицата имаше, струва ми се, само един вид сирене. Заради хубавата музика и приятната обстановка, обаче, не си разваляме настроението.

А когато удари часът, отново застанахме пред вратата на клуба. Добре, че имаше клиенти, които си отиваха /явно не музиката ги е привлякла тук/. Докато изчакваме да ни намерят свободна маса, оглеждаме романтичната, старинна обстановка  в приемната зала, където е и бара. Вита стълба с червена пътека, отвежда на втория етаж, където са разположени маси, старинни мебели, и столове. Различни по големина китари, са разхвърлени артистично из залата. По стените са сложени в рамки, снимки на певци и музиканти,  снимани със световноизвестни личности, посетили клуба. Скоро ни повеждат към залата, където ще се състои музикалната програма. Дебели стени, колони и арки обособяват отделните сепарета. И тук по стените и на лавици са наредени миниатюрни китари и снимки от старинния Лисабон. Всички маси са заети с шумни компании от  веселящи се туристи, а сред тях се провират  забързани сервитьори. Скоро един млад левент ни взима поръчката – за мен коктейл Клуб де Фадо, по секретна рецепта /така пишеше в менюто/, за девойката – мартини.

Най-сетне се появиха трима китаристи. Името на най-възрастния от тях -   мъж с одухотворено лице и мустаци, е Марио Пачеко - прочут изпълнител на китара. Музикантите се разположиха в полукръг. След тях вървеше строен хубавец – фадистът, както се оказа. Залата утихна, а аз зачаках с разтуптяно сърце.

И тогава зазвуча  весела мелодия - простичка, бъбрива песничка, сякаш лъхаща на море. Фадистът подхвана мелодията, като изкусно я обагряше и украсяваше. Тези жизнерадостни ритми ме накараха да си представя тъмна теменужена вечер, подпийнал рибар, който излиза от кръчмата, и  леко олюлявайки се, се прибира по стръмната улица, някъде в Алфама, към дома си, където го очаква красивата му namorada. Затова той е толкова развеселен, защото се надява, тя да го награди с горещи ласки.

После отново звънна струна. Трепкането й се превърна в плач и сякаш вопъл раздра нощта. Това беше една мъжка изповед за болката от дългата раздяла, за това как морякът е кръстосвал чуждите морета и само светлия образ на любимата, го е спасявал в самотните му дни и нощи. Разказва ни и за дивата, разкъсваща сърцето ревност, която го изпива при мисълта за новата раздяла, когато отново ще ги дели безкрайната морска шир..

Последва нова песен, в която имаше  неприкрита страст  - така се говори с жена по време на любов. А после…. певецът започна да се покланя на публиката на всички страни, и четиримата се изнизаха към изхода. Това ли беше всичко?! Оказа се, че клиентите могат да продължат да ядат и да пият, /те някои от тях, и не спряха да омитат порциите с риби, да трупат камари  от миди, да вдигат наздравици/,  а след половин час програмата ще продължи…. И така до около  един часа след полунощ, а понякога и след това.
 

Но, магията, магията беше излетяла. После се появиха отново китаристите, но този път с тях беше красива, тъмнокоса певица. Тя започна своето изпълнение с един романс, с неговото естествено бавно течение и меланхолична мелодия, последван от тъжни песни, а акомпаняторите с китарите, умело разпалваха и вдъхновяваха младата певица. Тя  извиваше жален, монотонен глас, опитвайки да се вживее в духа на песента, с глас, който уж  е раздиран от плач. Но не почувствах истинска мъка да къса сърцето й, и истински сълзи да задавят гърлото й. След няколко песни, и певицата се  поклони, и се изниза, последвана от аплодисментите на публиката.

Девойката почувствала, че се въртя неспокойно, ме запита какво става.
    -„ Ами -  викам й -  виждаш ли пред себе си, задъхана от вълнение, екзалтирана слушателка, по чийто бузи да се стичат сълзи от  див възторг?!“
   -„ Що, бе маме, на мене пък песните много ми харесаха“ -  отговори детенце и продължи да си сърба мартинито.
Хубава работа, фламенкото не я развълнувало, а фадото много й допаднало! Разни хора……

Е, какво друго ми оставаше, освен да си поръчам още един секретен коктейл и да се опитам да се забавлявам. След половин час, артистите отново се появиха, като този път певците щяха да пеят в дует. Струните звъннаха и затрептяха под изкусните пръсти на китаристите и последваха любовни песни, в които навярно имаше изповеди, заради преживени или обещани плътски наслади от любимата, имаше мъка и страх от раздялата, там, на брега на река Тежу, но възторженият им почитател се беше изгубил някъде, между гласовете на сервитьорите, даващи поръчките си, и разнасящи непрестанно таблите с напитки и храна. Накрая от съседната маса французите започнаха да пригласят на припева, защото се оказа, че си имат рожденик, и събитието беше отбелязано със сърдечен поздрав.

След последната китка песни, аз вече приключила с коктейлите заявих, че трябва да се изнасяме. Разплащаме се и тръгваме.  Навън улиците са безлюдни и ние смело решаваме да си направим една среднощна разходка из смълчания град, защото едва преваляше полунощ. Въпреки непрестанните предупреждения за крадци. Е, да кажа, че съм била съвсем безгрижна, значи да излъжа. Но страстта към приключения, а може би и тайния коктейл, ми вдъхваха смелост. За безстрашния си водач да не говорим. Спущаме се  от Алфама, пресичаме площадите Фигейра, Росиу, Рестоурадорес. Почти всички ресторантчето, покрай които минаваме, са спуснали вече кепенци. Няма туристи, няма ги даже шумните чернокожи младежи, които се въртят из тези площади. Само тук-там някой закъснял турист като нас, или забързани пешеходци. А дори не валеше дъжд тази вечер!
Добре тогава, лека нощ Лисабон.
 
За огромно мое съжаление заради злополучната история, която ни сполетя с фотоапарата, единствените снимки, които моят гид не успя да възстанови, бяха от музея Гулбенкян и от ресторанта Клуб де фадо. Ето защо за тази романтична вечер, която изживяхме, нямаме нито един кадър за спомен.