ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН - ПРОДЪЛЖЕНИЕТО

КОЛКО НАЧИНА ИМА ЗА ПАЗАРУВАНЕ?
 
Аз, поне, знам три – по принуда, по повод и по желание. И сега ще се опитам да ги илюстрирам поред.
Сигурно и на вас се е случвало, да не успеете да изпълните амбициозната си програма при поредното пътешествие, защото в крайна сметка, човешките постижения винаги изостават от човешките амбиции. Защото едно е да седиш пред компютъра и да си казваш и тук ще идем, и тук, и тук…. Но още в края на втория - третия ден полека-лека започваш да си казваш: „Е, може и да не прескочим до тази църква – или - струва ли си да влизаме в този музей ?!”  Все, почти хамлетовски въпроси, нали? Така стана за пореден път с нас.

На връщане от Синтра, виждайки изтерзания ми вид, /макар, че след обилният късен обяд и хубавото червено винце, което пийнах  в онова кръчме, малко бях живнала/ моето слънчице се поразтревожи за здравето ми.  И както си седяхме във влака, а аз умувах къде по-напред да отидем -  в Порто или в Куимбра - с глас на изкусителка, лукаво и коварно подхвърли, дали си струва да блъскаме по 2-3 часа с влака само в едната посока. Ами,  главоломото препускане, което ще последва из тези градове, за оставащите часове на деня....   
 - „Защо да не вземем да прескочим, например, до някое от близките до Лисабон курортни градчета, хем да видим с очите си океанското крайбрежие“ - продължава да ме агитира разпалено тя. Отначало уж се дърпах, но това бяха по-скоро  морални скрупули, задето ще изпуснем да разгледаме,  така старателно планираните от мен, градове, в които никога повече през живота си не бихме попаднали.  Но накрая все пак, донякъде с облекчение, горещо прегърнах идеята.
    
 Речено-сторено. Е, да, ама, не.   Вечерта, докато се излежавахме в леглата, девойката, както обикновено,  се опита да прегледа снимковия материал от деня. И изведнъж с гробовен глас ми съобщава, че снимките ги няма?! Нито от Париж, нито от Лисабон, останали само няколко от замъка Пеня. В началото си помислих, че се шегува. Просто умът ми не го побираше! Но когато момата започна да се вайка с нещастен глас, какво ще показва във Фейсбук, започнах да осъзнавам мащаба на нещастието ни. Ами аз, ами моите снимки за Триваго?!? Идеше ми да започна да крещя от безсилие. Но като погледнах пребледнялото й, нещастно лице, въздъхнах тъжно, и само повтарях: - „Аз нали те питах в ред ли е фотоапарата, нали те питах…”
Накрая започнах да я успокоявам и делово предложих спасителен план. Трябваше да купим фотоапарат и да започнем да обикаляме, за жалост, наново забележителностите на Лисабон, за да компенсираме донякъде загубите. И все не можех да повярвам, че това ни се случва!

На другия ден къде спали, къде не спали, се събудихме в ранни зори, и побързахме да излезем, защото място не можехме да си намерим. Ама къде ще намериш отворен магазин толкова рано? И ето ни, седим изтерзани в нашето кафе на площад Росио, девойката е навела виновно глава, пием тъжно кафето си, а аз нямам сили, дори да прогоня нахалните гълъби, които се опитват да ми грабнат кроасана от ръцете.
Най-сетне, още в 9.30 ч. хукнахме към Armazens do Chiado /нещо като МОЛ/, защото ни беше най-близо.

Как сме изчакали да стане 10 часа, ние си знаем. Хубаво де, ние имахме зор, ами тези млади момци и девойки, защо са дошли тук да дремят пред още затворените врати, сякаш наближава краят на света?!

Когато отвариха вратите, ние стремглаво се втурнахме към щанда за електроника. Случихме на много любезен продавач, който отзивчиво се опита да ни помогне. Кой знае какъв нещастен вид сме имали. Опита да търси спасителна програма на един от компютрите, но накрая вдигна ръце безпомощно и каза,че нищо не става. Но, сега беше по-важно, да намерим фотоапаратче, на което да стават нашите заредени батерии, за да намалим загубите. Слава богу, намери се едно за 50 евро и ние полущастливи напуснахме магазина. Оставаха само два дни от престоя ни!!!
     

И започна инфарктното препускане из стария Лисабон, за нови фотодокументи. Поради тази издънка, пропаднаха предишните ни планове. Но за сметка на това, дори и аз, която съм оперирана от чувство за ориентиране, днес спокойно мога да се цаня за екскурзоводка в този град.

Е, когато се върнахме в България, девойката все пак намери спасителна компютърна програма /Ура, да живее научния прогрес!/, която възстанови снимките от стария фотоапарат, с изключение на тези от Париж, от музея Гулбенкян, ресторант Клуб де фадо, и тук-там някоя пропаднала снимка от Лисабон.  Но и това е постижение, защото въпреки голямото ни желание, не успяхме да обиколим всички места от първия ни тур. Някой преживявал ли е по-голям кошмар от този, по време на пътуването си?

Имаше и пазаруване по повод. Още в първите дни от престоя ни,  получихме покана за вечеря в ресторант, от новата ни португалска приятелка. И тъй като не бяхме подготвени за такова любезно посрещане, трябваше да купим нещо, в отговор на любезността й. Това беше повод да пообиколим магазините по най-скъпата улица в квартал Шиаду -  улица Гарет, за да изберем нещо.

След дълго умуване, влязохме в един красиво подреден магазин за алкохолни напитки и шоколадови изделия. След консултация с продавача, купихме една елегантна бутилка порто средна класа, поне според нашите финансови възможности /някъде около 40-50 евро/, и една красива бонбониера. Бутилката беше грижливо поставена в дървено сандъче с прозрачен  капак и едва тогава елегантно опакована. Освен сувенирни магазини и магазини за подаръци, на  улица Гарет има многобройни магазини за мъжка и женска мода на редица световни марки, но ние не сме суетни и не ходим на шопинг- турове по време на екскурзиите си.

И накрая -  пазаруването по желание. Това е преди всичко времето, отделено за закупуване на дребни сувенири за колеги, състуденти, за любимия  на дъщеря ми. Както и дребни подаръци за близките ни, и за нас, като спомен от поредното пътуване. За мене, само и единствено графики, литографии или  акварели, със забележителности от съответния град,  за девойката - дребни бижута, а за близките ни най-характерния продукт от дадената страна.Затова от Лисабон си купихме три бутилки порто, макар, че не от най- скъпото. Но с изненада открихме, че дори и в кварталния магазин, от който го купихме, бутилката порто се слага в дървено сандъче с прозрачна опаковка и едва тогава се опакова. Толкова за пазаруването в Лисабон.