ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

                              И С П А Н И Я   К А Т О   Н А    Д Л А Н

Тъй като, все още, бяхме на хълма Монтжуик, и тъй като вече ни се искаше някое, не чак толкова интелектуално занимание, решихме да приключим с хълма, като стигнем до музея Испанско село.

Речено-сторено. Девойката предлага да стигнем пеш, но аз не съм готова за този нов преход /абе, млада, млада, ама не съвсем, както се оказва!/, затова  решаваме да стигнем до там с автобус.  Не си спомням номера, но знам, че музеят се намира на Avenida Francesc  Ferrer I Guardia.

Докато чакаме на автобусната спирка виждаме насреща впечатляваща старинна сграда и се заричаме, ако остане време да я включим в списъка си за посещение.

       

Стоим пред дебели крепостни стени с висока средновековна каменна порта, която била копие на тази от град Авила. Това е впечатляващият, внушителен вход на музей Испанско село. От пътеводителя и от проспектите узнаваме, че и този амбициозен  проект, както мнозина други в Барселона, е реализиран в чест на Световното изложение през 1929 г. Целта  била, на едно място да се покаже архитектурата, бита, занаятите, търговията и средиземноморската кухня, характерни за всичките 17 автономни области на Испания. Амбициозна задача, нали? А можете ли да си представите, смятали  след изложението, този проект да бъде разрушен. Слава богу, разумът надделял и този толкова типичен испански музей оцелял. За  радост на туристите, най-вече.

 

Идеята за него е  на архитектите Франсиск Фолгера и Рамон Ревентос, а моторът за зачеването и реализирането му, е архитектът модернист Puig i Cadafalch. За да узрее идеята им обаче, неговите автори посетили 1600 града в Испания и южна Португалия, за да се спрат на сградите, които искали да пресътворят в този проект.
Както винаги, като всяко нестандартно решение и всяко ново начинание, и този проект  имал  своите яростни противници, дори сред интелектуалци като Мигел Утрило и Ханиер Ногес. Днес музеят  Испанско село е един от най-големите музеи на открито със своите 40000 кв.м.площ.

Ами да вървим, да видим за какво става дума все пак. Веднага след проверката на билетите, попадаме на главния градски площад, като във всеки испански град, и на сградата на  Ayuntamiento /кметството/ в единия му край. Разбира се, на приземния етаж е разположен ресторантът, а насреща околовръст терасовидно са накацали няколко живописни къщи с ресторантчета под тях.

Решаваме да тръгнем първо по улица Alcalde Zalamea и да видим до къде ще ни отведе.

Не можахме дълго да вървим по нея, защото неочаквано се появяваха стълбички, малки мостчета

и малки тесни улички, които примамливо ни притегляха, и ние все се отклонявахме, за нови и нови прекрасни гледки.

Е, не мога точно да ви кажа коя къща беше кастилска, арагонска, или астурска,

но всички бяха толкова живописни, толкова различни една от друга.

С една дума, бяхме очаровани от този романтичен, необикновен град.

Разбира се неизменно на първия етаж бяха ресторантчетата с масичките отпред, кафенетата и безбройните магазинчета за сувенири. Познахме обаче кога сме в Кастилия Ла Манча, още щом зърнахме магазинчето с ножове и саби, различен калибър,  и железните рицарски доспехи. Ясно беше, че става дума за Толедо.

А според мен, белите варосани къщи с миниатюрните балкончета, отрупани с цветя, наблизо, бяха от Андалусия?!

Продължаваме. Минаваме покрай по-малки и по-големи площадчета: от Плаза Арагонеза, към Плаза дел Кармен,

после слизаме надолу, за да тръгнем по улица Аркос, пресичаме Плаза Пеняфлор,

за да достигнем най-накрая до Плаза Хермандат в края на селото.

И от всякъде се носи примамлива миризма на вкусни ястия. Мммм. Но като истински стоици, решаваме първо да си свършим работата, и тогава да се отдадем на ядене и пиене.

Стигаме до самия край на музея, завършващ с романски манастир. Там на поляната до него, имаше някакво странно сборище.

Така и не можахме да разберем турци или араби бяха, но се лееха протяжни маанета, в съпровод на техните специфични инструменти.  Някакъв техен песенен фестивал, може би?

Побързахме да се върнем обратно, този път по търговската улица.

Боже, какви ли не щеш магазинчета

и работилнички за производство на типични испански занаятчийски произведения.

В едно от тези магазинчета не се стърпяхме и си купихме бутилка вино, от друго  бонбони, от трето няколко принта с различна големина. За мене - Каса Батийо, за приятели, колеги и състуденти, по-малки принтове от  различни барселонски забележителности.

Постепенно здрачът започна да се спуска. 

Най-сетне на Плаза Арагонеза приседнахме на една маса, в едно от многобройните ресторантчета, с името La bodeguita del Poble, каквото и да значи. Идва госпожата за поръчката, но разбира се, знае само каталунски. За салатите и пиенето ясно – за мене чаша вино роха, за девойката сангриа /престраши се най-сетне!/. Но как да й обясним да ни донесе от това ястие, дето ухае така вкусно? А дали е било от този ресторант онзи омаен мирис, така и не разбрахме. Накрая се уморихме да ръкомахаме, посочихме по едно ястие от менюто, и зачакахме с нетърпение. Е, оказах се в ролята на измамената камила. Донесоха ми няколко миниатюрни пържени пилешки бутчета в нещо като доматен сос?!?! На девойката -  една огромна порция  печено пиле с гарнитура. Добре, че беше салатата. За да мога някак да преглътна бая препечените бутчета /абе, в Испания дали предлагат останали от предишния ден манджи?!/, си поръчах още една чаша вино. Девойката не иска да разбере разочарованието ми и ме обвини, че си търся повод, моля ви.

Накрая трябваше да тръгваме, защото съвсем се беше здрачило.

Продължихме, този път с нощните снимки, защото всички сгради вече грееха в светлини и беше много красиво.

След виното добих такава сила, затова решихме да не дочакаме автобуса, а да се спуснем пешком до площада с фонтаните.