ПЪТЕПИС ЗА СИНТРА

СИНТРА, СИНТРА - ВЕЛИКОЛЕПЕН РАЙ!


Ах, защо не съм поет като Пишурката…….. или поне  като Лорд Байрон, та да опиша този „ великолепен рай Синтра”, както го нарича английският поет! Но тъй като ние сме слабички в римите, ще се опитаме с думи прости да разкажем за  старинния и  романтичен град, обвеян със старата слава на лятна резиденция на португалските кралски фамилии и аристократи. Както и скъп морски курорт за  европейски богаташи. В това число за знаменити поети и писатели като гореспоменатия лорд,  Агата Кристи, та чак до наши дни.

В едно сиво облачно утро /това за лошото време, вече не е новина, нали?/ се озоваваме на ж.п.гара Синтра.

Гаричката е малка, кокетна и  изпъстрена  с красиви цветни плочки. Тръгваме след малкото туристи, които се изнизват от влака  и на няколко метра виждаме спирка. В пътеводителя бяхме прочели, че автобус 434, който се явява нещо като yellow bus за Синтра, / тук носи името Scotturb/, можем да направим обиколка на града и околните забележителности, с възможност за слизане и качване на всяка спирка.  Гидът мой трескаво разгръща страниците на пътеводителя обяснявайки на своя индивидуален турист /демек наша милост/, че ако тръгнем пеш на изток, което означава  нагоре по улицата,

ще отидем в квартал Естефания, и там ще намерим  Музея за модерно изкуство. Но тъй като ние нямаме такива пристрастия, решаваме да тръгнем с автобуса за квартал Vila de Sintra, който е и историческия център на града. Е, има и още един квартал в южна посока -  Сау Педро, но там не видяхме някаква забележителност, затова елиминирахме и него.

За начало решаваме да направим кратка обиколка на града.  Скоро автобуса идва, натоварваме се на него, и нашето ново вълнуващо приключение започва.

 Докато автобусът пърпори  надолу по стръмните улички, ние  прехласнати зяпаме панорамата, която се открива пред очите ни.

Скупчени една върху друга, или накацали поединично по хълмистите склонове на планината Пена - сред бухнали в зеленина дървета - къщите изглеждат като от приказна картинка.

С розови, жълти, зелени, бели или тъмносини фасади, повечето с островърхи покриви, и разнообразна архитектура,

тези достолепни домове и старинни резиденции

те карат да гледаш прехласнато,

и да си казваш, че поетът е бил прав да се изказва толкова възторжено за този град.  Първите етажи на повечето къщи са или магазинчета, или ресторантчета и

кафе-барове.

Добавете надпис

Слизаме  още на първата спирка, за да добием някакви впечатления от града, и едва след това да тръгнем за Мавританския замък и двореца Пена. В началото на една стръмна уличка, досами площада, откриваме Museu Brinquedo.

С една дума -  музей на куклите. Надникваме само в предверието и решаваме, ако остане време да го посетим.

Все пак в пътеводителя пишеше, че тук има каменни египетски кукли на 3000 години, дървени кукли от Сенегал, първите португалски кукли. С една дума едно детско царство, което обаче може да достави удоволствие и на възрастни. За жалост, времето така и не ни достигна за него. 

На няколко метра е градският площад, където се извисява един от първите старинни дворци -  Palacio Nacional de Sintra.

Започваме със снимките на фасадата:

смесица от готика – с изразителните внушителни конусовидни комини -  мануелин стил,

и запазени арабски елементи, които се набиват на очи по формата и украсата около прозорците.

Прави ни впечатление, че няма никакво движение на туристи, но решихме, че лошото време ги е отказало.

О, не! Има почивен ден.

Май за първи път случвахме музей, чийто почивен ден е сряда. Запомнете и не ходете в сряда в Синтра, ако държите да видите този музей. Продължихме обиколката си по тесните романтични улички и когато видяхме църква S. Martinho, моето сърце не издържа и побързах да се вмъкна вътре.

Направих няколко кадъра,

но по недружелюбните погледи, които ми хвърляха няколкото местни матрони, събрани за сутрешна молитва, разбрах, че съм нежелан гост и побързах да напусна.



Друг път, докато чакахме автобус на площад Фигейра, две млади момичета сладко- сладко си приказваха с един яко подпийнал бездомник, чиято цяла покъщнина, барабар с кучето, беше на пейката. До него на земята имаше половин бутилка вино и една купичка с храна,  която подозирам си я деляха с кучето. А ухаеше поне на 2 метра разстояние, но не на Шанел 5, както се досещате. А двете мацки, не само си говореха с него, ами едната от тях  тръгна да целува кучето по муцуната! Това вече моята стара филистерска душица не можа да понесе и побързах да се качим в идващия автобус. Явно ние българите каквото и да говорим, не сме все още чааак толкова толерантни.

Тук ще вметна, че пустите му португалци не излизат от църквите. Поне с такива впечатления останах, през тази една седмица. Когато и да влезеш, в която и да е църква, от сутрин до вечер има или служба, или унесени в молитви мъже и жени.      И още нещо. Португалските наборки не са от най-любезните персони, особено в препълнените трамваи и автобуси. Веднъж една такава дама, на която се стори, че съм я прередила при влизането в автобуса, през цялото време не спря да каканиже с висок сърдит глас. Друга една - остана безмълвна, когато се опитах да я запитам къде да слезем за кулата Белем. Можеше да даде да се разбере, че не знае английски, но не го стори. Е, мъжът до нея я отсрами и любезно ми обясняваше на португалски, а когато спирката дойде, с ръкомахане ми даде да разбера, че трябва да слизаме.

Кой каквото ще да казва, мъжете са много по-дружелюбни от нас жените, навсякъде по света. А иначе, към съгражданите си са много толерантни, дори когато са с естествено тъмен цвят на кожата, та дори и бездомници. Веднъж в един претъпкан трамвай на връщане от Белем, един тъмнокож мъж, /абе, що не си кажа негър, ами се правя на толерантна европейка!/ при това не особено приятно ухаещ /най-меко казано, защото когато мина покрай мен, едва се сдържах да не си запуша носа/ си проправи път и седна до една приятна дама.  И каква беше изненадата ми, когато двамцата поведоха дружески разговор, чак до последната спирка?!

Може би, всички тези мои размисли - трагикомични, вълнуващи, приятни и не чак дотам, емоциите и впечатленията от нашите пътувания - навярно изобщо не ви интересуват, но ей такива случки като гореописаните, разкриват беглите ни впечатления от бита и душевността на един народ. И точно тези случки винаги страшно много са ме впечатлявали, защото те са не по-малко интересни и запомнящи се от някоя историческа забележителност. Както и да е.

След като се ориентирахме по табелите в каква посока е двореца Кинта де Регалейра, решихме него да го оставим за след обед, и да потегляме за Мавританския замък и двореца Пена. Връщаме се назад и от спирка Музей на куклите се качваме отново на автобус 434 за мавританското кастело. Между другото, за изнежени туристи, които не признават пешеходния туризъм, има квартален автобус 435, който ще ви стовари директно до дворците Регалейра, Palacio de Seteais и  Palacio de Monserrate, които са наредени един след друг в тази последователност.