ПЪТЕПИС ЗА БАРСЕЛОНА

                                 И….. ОТНОВО В ПЛЕН НА ГАУДИ

На спирка Vallcarca слизаме,

вървим известно време пеш, за да  се озовем скоро пред една стръмнааааа, много стръмна улица, която трябва да се изкачи.

Казвам ви, че наистина това е най-стръмната улица, която съм виждала до сега. Аха, да се изплаша, и тогава съзираме онова прекрасно измислено барселонско транспортно решение – уличен ескалатор.

Барселона, обичам те!

Пресичаме улицата, и вече сме в парка. Без екстравагантен модернизъм, без внушителен портал?!? Чак сетне осъзнахме, че сме се явили откъм гърба на парка.

Започваме да се спущаме надолу сред почти планински пътечки, виещи се по  хълмистия склон.

Там някъде, сред дърветата, съзряхме и скромният, кокетен дом на самия Гауди, днес превърнат в музей.

Не знам защо не се наредихме на опашката. Може би вече наистина започваме да се пресищаме от впечатления, не дай боже!

Постепенно алеите стават по широки,

започват да се виждат цели редици от огромни палми,

в чийто клони са накацали  шарени папагалчета.

А после, под нас,

почти в центъра на парка, се вижда огромна площадка,

пълна с народ, който снима в захлас. Самата тя е обрамчена от огромна змиевидно простряла се пейка, оформена и сепарирана с  безкрайно разнообразни мозаечни облегалки,каквито само въображението на Гауди може да роди.

От тук се открива чудесен изглед към града и към сградите в началото на парка.

След като  обиколихме  площадката надлъж и шир,

за поредната серия снимки, се спуснахме надолу,

за да се озовем сред колонна зала подпирано от безброй колони.

Казват, че е с много добра акустика и в нея се изнасят концерти.

  

Встрани от нея, съзираме колони, наподобяващи стволове на палмови дървета, сякаш  приведени от мощен ураганен вятър.

Чрез тях се оформя един естествен коридор, наподобяващ свода на пещера. Фантазии Гаудови, казано ясно и кратко.

Връщаме се отново при колонната зала, за да открием, че от нея се спущат две стълбища,

които се събират в основата на фонтан.

Над него се е проснал  митичен саламандър, чието люспесто тяло е оформено от безброй мозаечни парченца, от всички цветове на дъгата.

Когато най-сетне се наситихме на фантастичните гледки, се отправихме към изхода, за да разберем, че чудесата в този парк, не са се свършили.

От двете страни на главния вход, се издигат две чудни къщички. Сякаш са творение на  най-прочутият гурме майстор-сладкар. Имаш чувството, че стените им са от шоколад, а покривите -  отрупани с разбита сметана.

Едва се сдържаш да не си отчупиш парченце от прозорчето или от стената и сладко сладко да го схрускаш. Магията свършва, защото в  едната от тях има магазин за сувенири, в другата – ресторант, препълнен с туристи.

Преминаваме през железните порти, във вид на палмови листа, и оставяме зад гърба си това приказно място, сътворено от фантазиите на един гений – Гауди.

На излизане от парка се спущаме  по една от стръмните  улички,

минаваме покрай градината Menendez  Pelayo,

зад чиято ограда надзъртат дървета с необичайни цветове. Най-сетне сме на равното и поемаме по широките улици.

Там някъде в едно квартално кръчме влязохме да похапнем. Между разговорите,

моят гид вметва, че сме почти в съседния на нашия квартал и ме подкокоросва,

хем да се приберем пешком, хем да се поразходим и из тази част на града, за още впечатления от този зашеметяващо красив град.

На мене колко ми трябва, за да прегърна такава идея. И не съжалявам, защото наистина този град е блестящ и впечатляващ, както се вижда от снимките.

Когато обаче стигнахме  в хотела, решихме че сме си заслужи една кратка следобедна сиеста.