ПЪТЕПИС ЗА ЛИСАБОН

З А М Ъ К Ъ Т   С А У   Ж О Р Ж И
  
И отново босоногото лято си тръгна от нас, плажовете опустяват, а тълпата от туристи по улиците е все по-рехава. И….. замириса на есен. За някои есента може  и да е романтична, но за мен е най-тъжният сезон от годината. А как да гони меланхолията вашият „сладкодумен” /ха-ха-ха – май, по-скоро досаден графоман/, освен да се отдаде на сладки спомени.

Къде да ви поведа този път? Тъй като последно бяхме  в старинния квартал Алфама,

да вземем да се изкачим  заедно и до замъка Сау Жоржи – една от най-знаковите забележителности на града.

Кацнал на най-високия хълм на Лисабон, със своите назъбени крепостни стени и кули, Сау Жоржи е видим от всяка точка на града. А вечер, ако го наблюдавате от площадите на „долния” град, огрян от светлини, е още по-величествен, загадъчен и неотразим.

Микробус 737 спира на метри от каменната порта, зад чиито дебели крепостни стени е замъка.

С изненада откриваме, че зад портата, освен касата, е разположено живописно кварталче,

по чийто улички пъплят десетки туристи. Някои от къщите са с кокетни пъстроцветни фасади,

други -помръкнали от времето, с олющени стени, или с потъмнели керамични плочки.

Но всички те създават особен колорит на площадчето, около което са се скупчили. На първите етажи са кафетата, пастелариите и магазинчетата за сувенири, а от втория етаж на някои от къщите гордо се веят бойните знамена на бедните лисабончани - прострени гащи и дрехи. Впрочем, тази гледка е обичайна за старинните улички на Лисабон.

Нареждаме се на опашката за билети, снабдяваме се с брошури и проспекти, на които има карта на замъка, и тръгваме да превземаме една от най-личните лисабонски забележителности.

 

В началото е Мирадоурото,

простряло се до ръба на хълма,

обградено от крепостна стена.

По краищата му заплашително стърчат старинни топове. В центъра на тази голяма площадка се издига, вероятно, нечия кралска статуя.

 Но най-впечатляващото е  изгледа към града,

който се открива пред погледа ти. Вижда се карето на площад Фигейра, кули, дворци, квартали,

мостове, кубета и камбанарии на църкви, реката Тежу. С една дума  почти целия Лисабон прострян в далечината.

А точно под крепостните стени, весело се кипрят ярко боядисаните фасади на най-близките къщи на квартала.

И не само мирадоурото е огромно. Паркът с многовековните си дървета,

цветни алеи  и статуи

- разпръснати из тях -  и той впечатлява с площта си.

Следвайки картата на проспекта първо откриваме музея. Там ни посрещат уредниците  му, облечени в старинни бели туники.

Влизаме.

В първата зала се виждат копия на двореца и града, както са изглеждали преди земетресението, и  огромна карта – схема на замъка.

В няколкото зали, във витрини са изложени артефакти открити при археологически разкопки,

показващи начина на живот по тези земи от VІІ в.пр.Христа до ХVІІІ век.

Гърнета, красиво украсена керамика -  все неща от този сорт.

А сетне започна щурмуването на цитаделата, където все още са запазени 11 кули. За да достигнем до тях преминаваме  под втора крепостна стена по едно каменно мостче.

Въоръжени - девойката с картата в ръка и четяща в движение обяснителните бележки,  аз - с фотоапарата, опитваща се да заснеме тези каменни стени,

видели толкова смърт, воинска храброст и човешко страдание.

Така започва нашето пътешествие назад във времето.

Първата и най-важна е защитната Кула, построена така, че да издържи на най-яростни атаки. Използвала се е и като команден пункт. Тук на нея са се развявали бойните знамена – първо - тези на маврите, а по-късно кралските португалски знамена. Те всъщност и до сега си се веят, за да не изчезва историческата автентичност. През ХVІІІ в. тук се е намирала първата геодезическа обсерватория.

Следващата е  Кулата Улисес, носеща името си от римския период, а също така известна и като Кулата - съкровищница, защото в нея се съхранявала кралската хазна от събрани такси и ренти. По времето на крал Фернандо/1367-1383г./тук се е съхранявал и кралския архив, чак до земетресението от 1755 година. Заради архива тя носи и ироничното име  Torre do Tombo, което буквално преведено означава смачквам, разбърквам. И до днес това е названието за архив на португалски - намек за разбъркани, изгубени документи. Значи, от време оно, чиновничеството е било нехайно в служебните си задължения. Колко познато.

Следваща спирка  за кратък отдих и нови фотосесии е  дворцовата Кула. Наречена е така, защото се е намирала непосредствено до бившия кралски дворец, с който вероятно е била свързана. По времето на Афонсо V /ХVв./ тя е била свързана с  крилото на двореца, известно като „къщата на лъвовете”, защото там държали два лъва.
От там се запътваме до най-отдалечената кула - Кулата на св. Лауренс. Тя се свързвала със замъка чрез таен коридор, нещо характерно за мавританската военна архитектура. Целта била да може да се използва при евентуално бягство, или за подкрепление и снабдяване.
Връщаме се отново назад и стигаме до Кулата с цистерните – друго архитектурно достижение на маврите. В тях се събирала и съхранявала дъждовна вода за битови нужди.

И накрая достигаме до портата Мониш – едната от трите порти за излизане от цитаделата, откъм северния квартал на средновековен Лисабон.

Носи името на благородния рицар Мартим Мониш, от свитата на първия португалски крал Афонсо Хенрик. Следва романтично-героична легенда за храбрият рицар, който откривайки тайната вратичка към замъка, храбро се бил с цяла орда маври. Накрая падайки тежко ранен, препречил с тялото си портата, с което дал възможност на християните, да преминат през нея и да завладеят града.

Разказах ви всичко това в половин страничка, но обикалянето на всички тези кули,   си беше истинско изпитание и ни отне поне час-два.

Понякога се налагаше да слизаме или да се изкачваме по стръмни и тесни стълбички. 

Да не говорим за вятъра, който те брули горе, докато вървиш по крепостната стена, ако и да грееше, уж, слънце през този ден.

Превземайки и тази порта, аз -  безименният, храбър воин от неизтребимата туристическа армия, заявих безапелационно на своя гид: „ Дойдох, видях и ако ще да ме чака всичкото злато на морските откриватели, никъде повече не отивам!”
А имаше още какво да се види – мавританския квартал от ХІ-ХІІ в., руините от кралския замък от ХV-ХVІІІв. Е, може и да са от кралски замък, ама за човек без въображение, това са си едни мъртви камъни. Но не може да дойдеш в Лисабон и да не посетиш кастело Сау Жоржи, нали?  А и гледките от крепостните стени към града бяха великолепни.

Каталясали от вървене, слизаме на мирадоурото  и сядаме в ресторантчето, до самата крепостната стена, макар че и там си беше бая ветровито.

И тука реших  хем да се позагрея, хем да поотморя,  да опитам  най-сетне прехваленото португалско порто. Носят го в малки тумбести чашки. Амииии, не изпаднах от възторг. Може би, защото не обичам сладникави вина. Направих още един опит една вечер в един ресторант, но определено портвайна не е моя фаворит. Което отново потвърждава факта за простосмъртния ми произход, нали? Втория път, когато се наложи да  отидем до замъка, аз не влязох, защото лошото време хич не ме вдъхновяваше за втори набег из крепостта, а изпратих девойката на бойна експедиция за лов на фотокадри. Тя пък остана недоволна, че снимките, които й направили случайно срещаните туристи по стените, не били хубави. Е, никой не е достатъчно търпелив като личния й фотограф.

През това време, аз след като пообиколих сергийките, се кротнах в едно кафе и започнах да записвам „безценните” си мисли и впечатления, в очакване на нови подвизи.